Орки

Сега, след като орките бяха осъществили пробив в отбраната на унистите, отрядът на Релстон встъпи в бой. Войниците на Хоброу започнаха да се скупчват на разпокъсани групи, принудени да се бият за живота си. От време на време от небето се стрелваше по някоя харпия, избрала предварително своята жертва, за да я разкъса в миг пред погледите на ужасените й другари. Краят беше неизбежен.

— Това е като да преследваш риба в каца! — провикна се Хаскеер, размахвайки окървавеното си острие.

— Тъй де — подкрепи го задъхано Джъп. — Почти ми е неудобно да ги трепя.

В другия край на бойното поле Дженеста бе завладяна от необуздан гняв. Само благодарение на отчаяната намеса на нейните лични телохранители, тя се бе измъкнала невредима изпод прекатурената колесница.

— Направи нещо! — крещеше тя на Мерсадион, докато се изправяше на крака.

— Веднага, милейди — отвърна генералът и изтича за друга колесница. Застигна една, скочи в нея, улови втрещения колесничар за рамото и го запокити в тревата. Отзад препускаше друга колесница и генералът знаеше, че нещастникът най-вероятно ще завърши дните си под колелетата й или ще бъде насечен от стърчащите отстрани остриета. Но сега това нямаше значение. Мерсадион изви рязко и закова колесницата пред Дженеста. Тя го изтика, без да промълви нито думичка, метна се вътре, размаха камшик и отново се понесе право срещу противниковите редици. Миризмата на кръв караше ноздрите й да потръпват развълнувано и засилваше глада й. Тя се насочи към един отвор в линията от копиеносци и нахлу през него, следвана от своите телохранители.

Но изведнъж дръпна поводите. Хрумна й, че не е добре да се отдалечава прекалено от своята армия. Колесницата спря и в този миг Дженеста ококори очи от изненада.

За един кратък миг внезапно подухналият ветрец бе прогонил димната завеса. Стана ясно като в слънчев ден и тя различи в подножието на хълмовете малка армия, която току-що се бе изнизала през вратите на селището и се насочваше към тила на унистите.

Но не това я впечатли.

В армията имаше орки.

От една страна това не означаваше нищо. В края на краищата тя също имаше орки, а други бяха разпилени из всички краища на Марас-Дантия. Но от друга страна, би могло да означава и много — например, че е открила ренегатите, които така упорито издирваше. Тя се засмя, предвкусвайки удоволствието. Фините люспи по кожата й заблестяха на слънцето.

В мелето пред северната врата на Гривеста гледка една неголяма група унисти се държаха до последно, твърдо решени да вземат със себе си в отвъдното колкото се може повече противници.

Изнурен до смърт, Страк спря да си поеме дъх. Беше плувнал в пот въпреки студа, който едва сега започна да усеща. За щастие харпиите си бяха тръгнали — или може би бяха свалени от стрелците на противника, както и да е, важното бе, че ги нямаше. Появата им го бе обезпокоила. Доколкото му бе известно, не бяха нападнали нито един от войниците от гарнизона на селището. Интересно как ги различаваха от унистите? И като стана въпрос за това — откъде се бе взела тази пантеонистка армия?

Страк поклати глава. Сега не беше време да се занимава с подобни неща. Посегна към манерката, усетил, че гърлото му е пресъхнало. Не я напипа на пояса и изруга — беше паднала по време на боя. За това пък кесията със звездите си беше на място.

Койла се изправи до него.

— Всемогъщи богове! Готова съм да убия за глътка ейл — призна тя, докато изтриваше кръвта и потта от челото си.

— И това е възможно — рече й той. — Сигурен съм, че ще намерим някоя и друга бъчонка в противниковия лагер.

Той пришпори коня си и след кратко колебание Койла го последва.

Малко по-нататък съгледаха Кренад. Висеше с главата надолу, със закачен на стремето крак, а конят му препускаше изплашено, подскачайки всеки път, когато на пътя му се изправяше някой.

Страк препречи пътя на блюстителите, които преследваха Кренад и ги повали с два бързи удара. Койла се изравни с него и му помогна да се изправи на седлото. Твърде стреснат от преживяното, той едва успя да смотолеви полугласна благодарност.

Над бойното поле отекна гласът на Релстон. Няколкостотин унисти бяха заели отбранителна позиция в една долчинка. Използваха за прикритие горичката в средата й и оттам извършваха кратки набези.

Кренад се намести на селото и подаде на Страк манерка с някаква спиртна напитка, чийто вкус му беше непознат. Миришеше неприятно, но само няколко глътки му бяха достатъчни, за да възвърне силите си. Озърна се и забеляза, че към тях се приближава Алфрей.

Внезапно старият воин закова, сякаш някой му бе препречил пътя. Ала наоколо не се виждаха никакви противници. Страк проследи погледа му и изведнъж му се стори, че мярва нещо бяло. Приличаше на снежнобял жребец, яхнат от жилав мъж с прошарена коса.

Серафейм?

Видението изчезна в хаоса на боя.

— Така — рече Страк и разтърси глава. — Май наистина е време да пийнем нещо по-сериозно. Я да слезем долу при тези унисти и да проверим с какво са се заредили.