Орки

Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а останките от армията на Хоброу бяха принудени да преминат в отстъпление.

Някакъв глупак бе запалил гората преди часове, прогонвайки от нея разединените унистки отряди, и сега пожарът се бе разгорял толкова силно, че заплашваше да обхване в пламъците си дори преминаващите наблизо. Вятърът разнасяше горящи листа и предизвикваше нови пожари. А през това време битката продължаваше да кипи, макар от гледна точка на унистите вече да бе изгубена.

Върколаците и воините на Кренад напредваха рамо до рамо, мнозина от тях спешени, всичките — изцапани с кръв. Само малцина от тях бяха изцапани с чужда.

С наближаването на вечерта вятърът се усилваше, спускайки се надолу през долината по пътя си към морето. Той вдигна черната пелена на пожарите и я задържа достатъчно дълго, за да могат орките да видят кой им се бе притекъл на помощ.

Дженеста.

— Милостиви богове! — възкликна Хаскеер в мига, когато Страк извика името й.

И двамата бяха изумени от странната игра на съдбата. А също и Дженеста, която ги гледаше от колесницата си.

И макар да бе твърде далеч, за да могат да различат изражението на лицето й, те не се съмняваха, че е изкривено от гняв и омраза. Тя вдигна ръка и замахна, сякаш за да запрати невидимо копие.

Страк и Върколаците се разбягаха. Познаваха добре способностите й да праща надалеч магически огнени топки.

Но беше излишно да се страхуват. Защото вятърът внезапно смени посоката си и отново позволи на димната завеса да застели бойното поле.

— Не се безпокойте — рече им Страк. — Тя няма да рискува да изложи скъпоценната си личност на риск в истинска битка. Хайде да намерим онзи негодник, водача на унистите, и да приключваме.

19.

През целия ден Кимбал Хоброу подкрепяше хората си, появявайки се ту на едно, ту на друго място, за да ги вдъхнови с екзалтираните си молитви. Беше като тяхна сянка във всеки тревожен момент, като черна стена всеки път, когато възникваше опасност да отстъпят. Но сега, вече пресипнал от викане, той се бе прикрил зад един преобърнат фургон.

Някак изведнъж бе останал без поддръжници, които да вдъхновява. Последният блюстител бе рухнал със стон на земята само преди минути.

Лагерът бе разположен от едната страна на долината. Бе сигурно прикрит зад група дръвчета — тихо и спокойно местенце, където човек да се скрие с дъщеря си. Но Хоброу не бе виждал Милост от часове. Един Господ знаеше къде бе тя сега.

За първи път той се усъмни в грижата на Всевишния към него.

Беше се подпрял с изранени длани на грубо рендосаната стена на каруцата, без да обръща внимание на тресчиците, които се забиваха в дланите му. Не помнеше кога и къде бе изгубил меча си, сигурно при един от многобройните сблъсъци с диваците. Бе останал без оръжие.

Зърна двама орки да се прокрадват през лагера. Носеха униформите на Великата Блудница. Кимбал се огледа трескаво, дръпна едно платнище, просна се в калта и се покри с него. Може би нямаше да го забележат и щяха да отминат нататък.

Опита се да задържи дъха си, усещаше как сърцето блъска като лудо в гърдите му. Дали щяха да го чуят? Вече бе ясно, че с нещо е предизвикал гнева на Господа и Той го е изоставил. Но нали винаги се бе старал да изпълнява Божията воля? Нали Го бе обсипвал с безпределната си вярност и обич?

Изглежда не бе достатъчно.

Внезапно платнището над главата му бе дръпнато рязко. Двамата главорези се надвесиха над него. Той примигна изплашено на светлината и зашепна:

— Мили Боже, спаси ме от тези езичници, които искат да посегнат на верния ти…

Един от орките го зашлеви небрежно през лицето и Хоброу млъкна изплашен. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че още е жив. Чу другия да казва:

— Пфу! Едва не настъпихме това лайно.

— Чудя се дали има нещо ценно? — попита първият.

Другият зарови в багажа, изпаднал от преобърнатия фургон.

— Само боклуци. — Оркът вдигна Светата книга и я запрати надалеч.

— Не говори така! — провикна се Хоброу и се надигна на лакът. По-ниският го зашлеви отново и сцепи устната му.

— Млъквай, тъпако! Никой не те е питал.

— Хайде да му отрежем езика — предложи другият. — Ще се посмеем малко!

Хоброу преглътна и понечи да се надигне. Ала краката не го слушаха и той изпълзя безпомощно под фургона.

Високият орк пристъпи от другата страна, наведе се и го сграбчи за яката. Хоброу се сви, опитвайки се да се прикрие под провисналите дъски. Но другият орк го подпря отзад с острието на секирата си.

— Стига сме си играли на криеница, грознико.

— Пуснете ме! — развика се Хоброу. — Аз съм Божи служител! Не можете да ми причинявате зло. — Гласът му изтъня до едва доловим писък. — Моля ви, не ме измъчвайте!

Дебелият го сграбчи грубо за косата и го изправи на крака. След това го разтърси като парцалена кукла.

— Хе-хе, погледни го само — посочи той. — Подмокрил се е.

Едва сега Хоброу почувства неприятен хлад между краката му. Затвори очи, унизен и смазан до крайност. Оркът го бутна настрани. Хоброу се спъна и се удари в колелото на фургона.

— Как мислиш, Хракаш, има ли смисъл да го водим при кралицата?