Орки

— Истината е свързана и с изобилието магична енергия в земята, която вие наричате Марас-Дантия. Или, по-точно, с някогашните богати залежи от подобна енергия. Преди много поколения, както сами знаете, хората са започнали да прекосяват Сцилантийската пустиня, дирейки нови земи и изоставяйки домовете си от другата страна на света. Те дошли тук пеш или на коне, преодолявайки нажежени пясъци и оставяйки зад себе си гробища. Само най-силните оцелявали до края, тези, които били изпълнени с най-голяма решимост. Този плодороден континент бил за тях най-голямата награда. Не било необходимо вече да се съобразяват с границите на собствените си владения. Щом нивите, от които се изхранвали, показвали признаци на изтощение, те се премествали на нови. В края на краищата кой друг ги използвал? Никой от местните заселници. Никой, който да засажда или да черпи полезните изкопаеми. И тъй, те строели, копаели в земята, изгаряли горите и засаждали култивирани растения. Повечето от тях нямали никакъв усет към земните енергии, към магията, и затова не разбирали какъв хаос предизвикват. За тях магията не била нищо повече от панаирджийско факирство, умение на ръцете, трикове, игра с фойерверки. Само малцина, които си направили труда да опознаят по-добре древните народи, разбрали, че нещата не стоят точно така. И се появили пантеонистите.

— Какъвто си и ти — предположи Алфрей.

— Не съм пантеонист, нито унист. Но да, аз съм познавач на изкуството. Един от малцината от моята раса, посветени в него.

— Защо ни разказваш всичко това? Защо се забъркваш в нашите проблеми, след като можеш спокойно да останеш настрана?

— Опитвам се да поправя стореното. Но сега не е моментът да ви обяснявам всичко с подробности. Скоро слуагите ще се пробудят от своя сън в леда. Време е да действаме.

— Можеш ли да ни измъкнеш от тук?

— Мисля, че да. Но планът ми не беше просто да избягаме. Пък и къде ще идете в тази ледена пустош?

— Добре де, какъв е твоят план? — поиска да знае Страк.

— Да си върнем звездите и с тяхна помощ да напуснете това място.

— През портала? — обади се за първи път от началото на разговора Санара.

— Да — кимна Серафейм.

— Това пък какво е? — намръщи се Страк.

— Част от мистерията, която се опитвам да ви разкрия. Но ще ми е необходима вашата помощ на опитни воини. — Той ги огледа. — Позволете ми да ви поведа по избрания от мен път — помоли ги той. — Дори да не виждате полза от това, което правим, какво можете да загубите? Във всеки един момент бихте могли да ме зарежете и да си опитате сами късмета с ужасяващия студ отвън.

— Щом го предлагаш по този начин — рече Страк, — готов съм да рискувам. Но внимавай — предупреди го той. — Ако надушим някакво предателство или ако не ни хареса начинът, по който се развиват нещата, ще продължим нататък без теб.

— Друго не съм и очаквал. Първата ни задача е да се доберем до подземията на двореца.

— Защо?

— Защото там се намира порталът към вашето спасение.

— Повярвайте му — притече му се на помощ Санара. — Това е единственият начин.

— Добре, засега ще изпълняваме каквото ни казваш — склони Страк. — Но не виждам смисъл да говорим за подземията, след като дори не можем да напуснем тази стая.

— Аз мога да изляза така, както влязох, но никой друг не би могъл да го направи. Изтощаването на магията доведе до намаляване на силите ми — и с други е същото. Не бих могъл и да отворя вратата отвън. Само слуагите знаят как да го сторят. Сигурен съм, че мога да открия начина в умовете им, но не ми се ще да се приближавам към тях. По-скоро бих искал да примамим вътре един от тях. Получи ли се, идва вашата част от плана. Трябва да го надвиете.

— Значи те могат да бъдат побеждавани?

— О, да. Те не са нито неуязвими, нито безсмъртни, макар че са необичайно силни и дълголетни.

— А умението им да предизвикват болка?

— Това е задача за мен и Санара. Ние ще го нападнем мислено, а вие — с каквото ви попадне под ръка. Зная, че нямате оръжия.

— Но ни бива да импровизираме — увери го Джъп.

— Чудесно. Защото в никакъв случай не трябва да подценявате могъществото на слуагите. Атакувайте без колебание и с цялата си сила.

— Разчитай на това — рече джуджето.

— Тогава се пригответе. Започваме.

Серафейм се скри отново в сенките.

Той продължи да се придържа към тях и след като напусна стаята.

Ботушите му не издаваха никакъв звук върху плътния слой от прах, покриващ коридорите. Отваряше врата след врата, готов да се скрие при първия признак за опасност, но както бе предполагал, слуагите все още не се бяха надигнали от ледените си леговища.

По някое време небето на югоизток започна да просветлява и той долови далечен и слаб тропот, който означаваше, че слуагите се връщат. Серафейм се прилепи към мраморните стени и надзърна внимателно зад ъгъла.

Бяха четирима, с тела, които непрестанно се меняха от едно грозно превъплъщение в друго.

Серафейм отстъпи предпазливо назад.

Беше се надявал да срещне по-малко, но нямаше време да изчаква друг удобен момент. Събра кураж, изпречи се на пътя им и дори вдигна ръка в подигравателен поздрав.