Орки

— Ние тук живеем според старите традиции, без да се налага да се подмазваме на човеците, нито да искаме от тях позволение. Ти обаче някой ден ще съжаляваш, задето се съюзяваш с тях.

— Майка ми сигурно щеше да е на друго мнение по въпроса.

— Прославената Вермеграм беше ненадмината в много неща, но преценката й не винаги бе най-точната. Ала нека не се заравяме в миналото. Сигурно не си ме повикала, за да си побъбрим. Защо ме безпокоиш?

— Исках да те попитам за нещо, което изгубих.

— И какво е то? Торба скъпоценни камъни? Инкрустирана със злато тоалетка? Твоята девственост?

Дженеста стисна юмруци, опитвайки се да овладее гнева си.

— Става въпрос за една реликва.

— Много загадъчно, Дженеста. И защо ми го казваш?

— Защото си помислих, че… може да си чувала къде се намира.

— Все още не си ми казала какво представлява.

— Това е предмет с голяма стойност за мен.

— Не ми помогна особено.

— Виж, Адпар, или знаеш за какво говоря, или не знаеш.

— Виждам, че си затруднена. Не ти се ще да издаваш подробности за тази „реликва“, в случай че аз не знам нищо. Ако пък знам, бих могла да съм замесена в отмъкването й. В това ли ме обвиняваш?

— Не те обвинявам в нищо.

— Хубаво, защото нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Дженеста не знаеше дали Адпар казва истината, или играе познатата игра. Ядосваше се, че след толкова много години още не е в състояние да разгадае това.

— Както и да е — махна тя с ръка. — Нека оставим този въпрос.

— Разбира се… ако е нещо, на което толкова много държиш… може би бих могла да ти бъда от полза.

— Ще те посъветвам да не се бъркаш в моите работи, Адпар. И ако разбера, че си взела нещо, което ми принадлежи…

— Знаеш ли, скъпа, изглеждаш ми малко бледа. Да не си болна?

— Не, не съм.

— Сигурно е заради топящата се сила в твоята част на страната. Но ние тук нямаме такива проблеми. Питам се дали не съществува някаква връзка? Искам да кажа, между онова, което си изгубила, и липсващата енергия. Да не е някой магически тотем? Или…

— Не се преструвай на невинна, Адпар. Направо ме вбесяваш, като говориш така!

— И ти — като ме подозираш в кражба!

— О, в името на боговете, върви и…

По лицето пробяга вълна. Тя се отблъсна от стената на ваната и отново се върна, разкривявайки допълнително образа.

— Виж какво направи! — ядоса се Адпар.

— Аз ли? По-скоро ти!

Сега в средата се образува малък водовъртеж, който бавно започна да се разширява. Скоро обаче се успокои — само за да разкрие появата на второ лице върху тъмночервената повърхност.

То също имаше искрящи очи и от трите, включително и Дженеста, притежаваше най-много човешки черти.

— Ето те и теб — произнесе с отвращение кралицата.

— Трябваше да се досетя — въздъхна Адпар.

— С вашите препирни безпокоите ефира — рече им новопристигналата.

— А ти ни безпокоиш с присъствието си — озъби се Дженеста.

— Защо не можем да си поговорим, без да ни досаждаш, Санара? — попита Адпар.

— Знаеш защо — връзката ни е твърде силна и няма никакъв начин да не бъда привлечена. Нали сме от една кръв?

— И това ако не е зла шега на боговете — промърмори недоволно Дженеста.

— Защо не попиташ Санара за безценната си реликва? — подхвърли Адпар.

— Много смешно.

— За какво говорите? — поиска да узнае Санара.

— Дженеста е изгубила нещо, което много държи да си върне.

— Стига, Адпар.

— Но защо не — от трите ни Санара е там, където съществуват най-големи резерви от магия.

— Престани да предизвикваш съдбата — сопна се Дженеста. — Не съм казвала, че реликвата има някаква връзка с магията!

— Дженеста, не съм сигурна, че бих искала да имам нещо общо с всичко това — отбеляза Санара. — Намирисва ми на опасна работа.

— О, я млъквай, самодоволна свиня!

— Крайно нелюбезно — намеси се Адпар с престорено съчувствие. — Санара и без това си има ужасни неприятности.

— Още по-добре!

Доволна от яда й, Адпар избухна в подигравателен смях. Санара също изглежда се готвеше да подхвърли нещо в този дух.

— И двете вървете по дяволите! — кресна Дженеста и стовари юмруци върху усмихнатите лица.

Изображенията се накъсаха и изчезнаха. От удара коричката се разтроши. Кръвта отдолу бе съвсем изстинала и хладни, лепкави капки се посипаха по лицето и дрехите й.

Завладяна от неистов гняв, Дженеста приседна до ваната. Сега вече можеше да се упреква за поведението си. Кога най-сетне щеше да се научи да се сдържа, докато разговаря с Адпар и Санара? Искрено се надяваше, че е близо денят, в който щеше да прекъсне връзката помежду им. Веднъж и завинаги.

Почувствал раздразнението й, Сапфир се приближи и отърка гръб в нея. Един съсирек бе полепнал върху опакото на ръката й. Дженеста го отлепи и го разклати пред муцуната на животното. Сапфир го подуши с настръхнали мустачета, впи мъничките си зъбки в него и започна да го предъвква с мляскане.

Дженеста се замисли за цилиндъра и проклетата дружина, която бе пратила да го потърси. Беше пропиляла повече от половината време, което си бе определила, за да се сдобие с него. Време беше да измисли нов план, в случай че пратеникът на Кустан също се провалеше. Макар че тогава дори боговете нямаше да са в състояние да му помогнат.