Орки

Рано или късно щеше да получи онова, което й принадлежеше. А с Върколаците щеше да се разправи както тя си знае — каквото и да й струваше.

Без да забелязва какво прави, тя вдигна ръка и облиза кървавите капки. В главата й се нижеха зловещи планове за изтезанията, на които смяташе да подложи Върколаците.

9.

— Сигурно се чувстваш ужасно — рече Страк.

Алфрей опипа голия си врат и кимна.

— Сдобих се с първия си зъб още когато бях на тринайсет лета. И оттогава не съм се разделял с огърлицата. До днес.

— В битката ли я изгуби?

— Там трябва да е станало. Толкова бях привикнал с нея, че не съм усетил кога е паднала. Койла ми обърна внимание днес.

— Но пък спечели други трофеи. В живота винаги е така. Едно губиш, друго получаваш. След време ще се сдобиеш с нови зъби за огърлица.

— Само дето нямам време. Не и да се сдобия с цели три зъба. Не забравяй, Страк, че съм най-възрастният в дружината. Да победиш снежен леопард с голи ръце е занятие за млади орки.

Алфрей потъна в мрачно мълчание. Страк реши да не го закача повече. Даваше си сметка какъв удар за достойнството му е загубата на огърлицата — доказателство за неговата храброст, символ за съзряването на всеки млад орк.

Двамата продължиха да яздят в челото на колоната. Меланхоличното настроение на Алфрей бе в съзвучие с царящата в дружината атмосфера. Всеки си даваше сметка за рискованото положение, в което се намираха. Сега, когато имаше достатъчно коне за всички, те се придвижваха много по-бързо, въпреки че Меклун, който все още беше на носилка, ги забавяше до известна степен.

След още няколко часа извиха постепенно на югозапад и се насочиха през Великите равнини към Черна скала. Някъде по пладне на същия ден трябваше да достигнат средата на пътя между Прокоп и Тъкашка ливада.

Страк се надяваше, че ще прекосят този участък, без да си имат неприятности нито със заядливите троли, нито с фанатизираните човеци от юга.

Местността постепенно се променяше. Равнините отстъпваха място на полегати хълмове, а пътеката се виеше из плитки долчинки. Преобладаваха шубраците. В далечината се мяркаха тъмнозелените петна на пасищата. Наближаваха страна, в която често се срещаха човешки селища. Страк реши, че ще е по-безопасно, ако ги третира като врагове, независимо дали са унисти, или пантеонисти.

Мисълта му бе прекъсната от врява в колоната. Погледна назад. Хаскеер и Джъп отново се караха.

Страк въздъхна.

— Продължавай да водиш — нареди той на Алфрей и обърна коня.

Докато стигне до мястото, двамата вече бяха готови да се вкопчат един в друг. Притихнаха, щом го видяха.

— Вие двамата няма ли да се успокоите най-сетне?

— Той е виновен — оплака се Хаскеер. — Той…

— Аз ли? — викна Джъп. — Ти, копелдако! Ти трябваше…

— Млък! — скастри ги Страк. — Джъп, ти си главният ни съгледвач, а не умееш дори да пазиш тишина. Сега ще ти дам възможност да си изкараш заплатата. Иди да смениш Проок и Гледег. Вземи Калтмон, а твоят дял от кристалите остави на Алфрей.

Джъп прониза противника си със злобен поглед и пришпори коня.

Страк насочи вниманието си към Хаскеер.

— Изкарваш ме извън нерви вече — прецеди той през стиснати зъби. — Ако продължаваш така, жив ще те одера!

— Не трябваше да взимаме такъв като него в дружината — отвърна Хаскеер.

— Това не е твоя работа, стотник. Или ще го търпиш какъвто е, или поемаш пътя за дома. Решавай! — рече Страк и се насочи към челото на колоната.

Хаскеер едва сега забеляза, че е станал център на всеобщо внимание.

— Нямаше да загазим толкова, ако имахме по-свестен командир — изръмжа той.

Войниците побързаха да отместят погледи встрани.

Когато Страк застигна Алфрей, към тях се присъедини и Койла.

— Ако продължаваме да държим тази посока, ще минем по-близо до Тъкашка ливада, отколкото до Прокоп. Какъв е планът, в случай че срещнем неприятел?

— Тъкашка ливада е едно от най-старите унистки селища и със сигурност най-фанатизираното — отвърна Страк. — Това ги прави напълно непредсказуеми. Трябва да го имаме предвид.

— Унисти, пантеонисти, кой го е грижа? — подметна Алфрей. — Всичките са човеци, нали?

— Да, но от нас се очаква да помагаме на пантеонистите — припомни му Койла.

— Само защото нямаме избор. Кога ли сме имали въобще?

— Навремето — отвърна замислено Страк. — Пък и в текущата обстановка няма нищо лошо да се съюзим с пантеонистите. Те са по-малко враждебни към древните народи. Освен това, така човеците са разделени. Представяш ли си какво щеше да е, ако действаха заедно срещу нас.

— Или ако едната от двете страни спечели — добави Койла.

След като изпревариха колоната, Джъп и Калтмон застигнаха Проок и Гледег и заеха местата им. Едва сега Джъп взе да се успокоява от препирнята с Хаскеер. Пришпори коня си — малко по-грубо, отколкото бе необходимо — и взе да оглежда земята за следи.

По тези места растителността ставаше все по-изобилна. Освен шубраци вече се мяркаха и отделни дръвчета, а високата трева покриваше склоновете на хълмовете.