Орки

Конят изтопурка и спря в калта. Ездачката скочи чевръсто от седлото.

— Десетник Койла — обяви генералът.

Страк я огледа. Бяха приблизително на една възраст, с разлика не повече от няколко сезона и със сходно телосложение. Грубоватата й сипаничава кожа имаше съвсем здрав вид, а под нея се изопваха яки мускули. В очите й се четеше гордост и самоувереност. На лицето й бе изписано спокойствие. Нямаше никакво съмнение, че пред тях стои една красива орка.

Тя отвърна открито на погледа му. Това, което видя, бе напълно според очакванията й: обветрен от сражения, наперен от победите воин на зряла възраст, привикнал да му се подчиняват. Но имаше и нещо друго, едва доловим намек за по-дълбоки качества, неприсъщи на обикновения войник. Може би по тази причина, рече си тя, Страк се слави сред останалите орки.

— Добра среща! — каза тя и му протегна ръка.

Той я пое по войнишки маниер, поставяйки другата си ръка на рамото й.

— На теб също. И добре дошла при Върколаците.

Койла огледа другите, като се спираше за част от секундата на всяко лице, за да го прецени или запомни. Загледа се малко повече в джуджето, чиито белези върху скулите показваха, че е стотник. След това погледна отново към Страк. През цялото време не пророни нито дума.

— Това е една от най-дръзките ни дружини — рече й генерал Кустан. — Надявам се да намериш мястото си сред тях. От това, което научих за теб, мисля, че ще се харесате. Но да знаеш, сбъркаш ли в нещо, когато си при Върколаците, може да се простиш с живота си.

— Разбирам, генерале.

Кустан вече се отдалечаваше към коня си. Върколаците отново застанаха мирно.

— Успех, десетник — пожелай той, докато измъкваше затъкнатите си в колана ръкавици. — И приятен ден! — обърна се той към останалите.

Те го изпроводиха с погледи, докато се качи на седлото и потъна в тълпата. Без съмнение се бе отправил към двореца в Каменна могила, чиито стени лъщяха недалеч от тях и чиито кули стърчаха към оловносивите облаци.

Койла и Върколаците се огледаха отново.

— Какво стана с офицера, когото замествам? — попита тя неочаквано.

— А ти какво мислиш? — отвърна с въпрос Страк. — На война има и жертви. Ако това те безпокои…

— Не, не ме безпокои. Всъщност го очаквах. Та, откъде да започна?

— Знам ли, що трябваше да те довеждат на Бретагов ден? — изсумтя отново Хаскеер.

— Ден като всеки друг — отвърна един от орките, който очевидно бе по-възрастен от останалите и също като Койла имаше знаци на десетник. Той се обърна към Страк. — Дали първо да не я представим на дружината, капитане?

Страк кимна.

— Аз съм Алфрей — представи й се възрастният орк. — Хаскеер вече го познаваш. Той е…

— Глупак — избърбори джуджето.

Двамата стотници размениха кръвнишки погледи.

— А това е Джъп — продължи Алфрей.

Джуджето й намигна дяволито. За миг на брадясалото му лице блеснаха два реда бели зъби.

— Очаквах някой… — поде Койла и млъкна.

— По-висок?

— Не толкова нисък — отвърна тя суховато. — Аз, разбира се, знам, че в дружините има и джуджета…

— Вие, орките, не сте единствените, родени за воини.

— Да, в сънищата ти — промърмори Хаскеер.

— И в твоите кошмари — озъби му се Джъп.

— Млъквайте! — скастри ги Страк.

Те преглътнаха следващите си реплики и замълчаха.

Алфрей се покашля, преди да продължи.

— Оръженосците. — Той ги посочи един по един. — Това е Кестикс. До него са Финдже и Зода. Хустук, Бохсе, Слеттал, Дариг. И още — Вобе, Лиффин, Носкаа… Калтмон, Релбид, Меклун… Рефдоу, Гант, Джад… това там са Гледег, Точе, Брегин. — Той присви очи, за да разгледа тези, които бяха най-далеч. — Талаг и… Сифи. И Неп, Орбон и Елдо най-отзад.

Някои от оръженосците й кимнаха усмихнато, други я поглеждаха резервирано.

— Така — намеси се Страк. — Ще се настаниш там отзад — той посочи през рамо към дървената хижа зад тях, на която бяха заковани щитове с гербовете на клана. — Но днес ни чака още много работа. Да видим докъде са стигнали с приготовленията за празненството.

— Нямам нищо против — сви рамене Койла.

Някои от орките закимаха одобрително.

Отправиха се към главния площад, като Койла тръгна с офицерите. Оръженосците крачеха на група отзад и си шушукаха възбудено.

Тълпата все повече се сгъстяваше. Виждаха се предимно орки, както и следваше да се очаква в ден като този, но имаше и представители на други народи, включително и пантеонисти. Разминаха се с няколко официални пратеници-гремлини, които ходеха важно-важно, загърнати в дългите си роби. Прислужници-елфи с изящни фигури си проправяха път през тълпата. Срещаха се и горделиви бруни, прочутите укротители на дракони, чиито ескадрони се рееха високо в небето над града.

Откъм източния океан повя мразовит вятър. Всеки момент щеше пак да завали.

Алфрей се загърна по-плътно в куртката си и пръв наруши мълчанието.

— С всяка година става все по-лошо. По мое време Бретагов ден беше лятно празненство. А вижте какво е сега.

— Човеци — произнесе с отвращение Хаскеер. — Те изяждат магията.

— По-скоро унистите — поправи го Алфрей. — Те и техният проклет бог.

— Унисти, пантеонисти, една стока са всичките.