Орки

Койла и Джъп застанаха до него. Двамата също бяха впили очи в цилиндъра.

— Това ли е, Страк? — попита Койла.

— Да. Отговаря на описанието й.

— Не ми прилича на нещо, което заслужава толкова жертви.

Страк протегна ръка, взе цилиндъра, разгледа го внимателно и го пъхна в пояса си.

— Аз съм само обикновен капитан. Съвсем естествено е нашата господарка да не обяснява на толкова нископоставен служител какво й е на ума — рече той, а в гласът му звучеше ирония.

Койла сбърчи вежди.

— Не разбирам защо последното същество даде живота си, за да защитава една женска и малкото й.

— Каква логика може да се намери в действията на човеците? — отвърна Страк. — Те не са така уравновесени като нас — орките.

Хленченето на малкото прерасна в нетърпим писък.

Страк се наведе да го погледне. Облиза изпръхналите си устни със зеленикавия си език и попита:

— Някой друг да е гладен като мен?

Подхвърлената навреме шега разчупи напрежението. Останалите се засмяха.

— Ако го изядем, ще направим точно това, което те очакват от нас — изръмжа Койла, наведе се и сграбчи малкото за вратлето. Повдигна го с една ръка пред лицето си и се загледа в сияещите сини очи и пухкавите бузи.

— Богове! Ама тия създания наистина са грозни!

— Права си, както никога — съгласи се Страк.

2.

Страк даде знак на воините си, че е време да слязат долу. Койла носеше бебето с израз на отвращение.

В подножието вече ги очакваше Хаскеер.

— Намерихте ли го?

Страк кимна към подаващия се от пояса му цилиндър.

— Запалете къщата! — нареди той и се насочи към вратата.

— Ти и ти — Хаскеер посочи двама от войниците си. — Заемете се! Останалите — навън!

Койла спря един оръженосец и му тикна малкото в ръцете.

— Спусни се до пътя и го остави някъде, където ще го намерят хората. И се опитай да бъдеш… внимателен с това зверче.

Войникът излезе, стиснал ревящото бебе, сякаш държеше заразено яйце.

След това за кратко настъпи суматоха. Назначените за подпалвачи събраха всички лампи и започнаха да изливат съдържанието им на пода. Когато приключиха, Хаскеер ги освободи и извади от ботуша си кремък. Откъсна ивица плат от дрехата на един от убитите и я натопи в маслото. Сетне я запали с искра от огнивото и я хвърли на пода.

Пожарът се разрази почти мигновено. Дълги огнени езици се източиха към тавана.

Без да си дава труд да поглежда назад, Хаскеер излезе навън и се присъедини към войниците си.

Там вече го очакваше Алфрей. Той посочи двата оркски трупа, положени наблизо.

— Слеттал и Релбид. Имаме и трима ранени. Нито една от раните за щастие не е смъртоносна. Около дузина с драскотини.

— Значи петима извън строя. Остават ни двайсет и пет орки, ако броим и офицерите.

— Какъв е очакваният брой на жертвите при подобна мисия? — попита Койла.

— Двайсет и девет — отвърна Страк.

Всички избухнаха в смях, макар да знаеха, че капитанът им изобщо не се шегува.

Само Койла остана с каменно изражение. Ноздрите й леко потрепваха от усилието да преглътне обидата от това, че още веднъж я бяха направили на глупачка само защото бе най-новата в дружината.

„Има още много да учи — помисли си Страк. — И дано го научи бързо.“

— Долу нещата вече се успокоиха. — Алфрей посочи към равнината, където доскоро бушуваше битката. — И там спечелихме.

— Както и се очакваше — отвърна Страк. Изглежда въпросът не го интересуваше.

Алфрей забеляза раната на Койла.

— Искаш ли да я погледна?

— Нищо особено. По-късно — тя погледна към Страк. — Не е ли време да тръгваме?

— Алфрей, намери каруца за ранените. Мъртвите ще оставим на лешоядите. Пригответе се за марш на скок до Каменна могила. — Той изгледа останалите войници, които слушаха разговора.

Лицата им в миг се изопнаха.

— Скоро ще се смрачи — припомни му Джъп.

— Е, и какво? Още можем да ходим, нали? Освен ако не ви е страх от тъмното!

— Ех, ние, нещастни пехотинци — подметна един от войниците, докато минаваше край него.

Страк се извъртя и го ритна в задника.

— Да не съм те чул да го повтаряш, копелдак нещастен!

Войникът вресна изплашено и побягна настрани.

Койла и останалите избухнаха в дружен смях.

Откъм обора се чу глъчка и странно квичене. Двама от войниците се бяха покатерили на оградата и гледаха нещо вътре.

— Какво става? — попита Страк.

— Изплашени са от нещо — обясни единият от войниците. — Не е нормално — добави той.

Страк се покатери на оградата.

Най-близкото животно бе на един разтег от него. Два пъти по-високо от среден на ръст орк, то се бе изправило на задните си крака, чиито заострени нокти бяха забити дълбоко в меката почва. Гърдите на котешкото му тяло се бяха издули, а късата, жълтеникава козина — нарошила. Орловата му глава се местеше с накъсани, отривисти движения, а извитият клюн потракваше нервно. Големите, хлътнали в тъмните орбити очи не спираха нито за миг. Ушите му бяха настръхнали и трепереха разтревожено.

Чудовището несъмнено бе твърде възбудено, но въпреки това в позата му се наблюдаваше причудливо благородство.