Орки

Войникът го поведе назад към крепостта. Завладени от любопитство, Койла, Джъп, Алфрей и Хаскеер ги последваха.

Къщата продължаваше да гори и сега вече пламъците бяха обхванали покрива. Топлината от пожара се усещаше чак при овошките, където войникът свърна встрани. По-високите клони на дръвчетата се бяха запалили от разнасяните от вятъра искри.

Прекосиха овощната градина и се озоваха пред дървен хамбар с широко отворени врати. Вътре двама оръженосци държаха над главите си запалени факли. Единият надзърташе в чувал от зебло. Другият бе застанал на колене и надничаше през отвор на пода.

Страк се приближи и погледна в чувала. Беше пълен с малки полупрозрачни кристали. Имаха нежен розов оттенък.

— Пелуцид — обади се сподавено зад него Койла.

Алфрей облиза пръст и го пъхна сред кристалите. След това го опита на вкус.

— Първо качество.

— Погледнете и тук, капитане — обади се войникът при отвора.

Страк дръпна факлата от ръката му и я промуши през отвора. На трепкащата й светлина се видя тясно мазе, дълбоко колкото да се побере коленичил орк. На пръстения под се въргаляха още два чувала.

Джъп подсвирна възхитен.

— Това е повече, отколкото съм виждал през целия си живот!

Забравил за доскорошните дрязги с джуджето, Хаскеер се присъедини към него.

— И като си помислиш само колко струва!

— Какво ще кажете да го пробваме? — предложи обнадеждено Джъп.

— Няма нищо лошо, капитане — подкрепи го Хаскеер. — Не заслужаваме ли поне мъничко, след като изпълнихме задачата?

— Ами, знам ли…

Койла имаше замислен вид, но не каза нищо.

Алфрей бе този, който ги върна към грубата действителност.

— По-добре да не караме кралицата да чака. — Той кимна към цилиндъра.

Страк сякаш не го чу. Загреба шепа кристали и ги остави да се изсипят от разтворените си пръсти.

— Това е цяло състояние в пари и власт. Представете си как ще натъпче ковчежето на господарката.

— Именно — кимна ентусиазирано Джъп. — Успешно завършена мисия, победа в боя, че и три чувала кристални „светкавици“ в добавка. Със сигурност те чака повишение!

— Надявай се, капитане — захили се Хаскеер. — Предадеш ли го веднъж в ръчичките на кралицата, колко от това ще видим? В нея има достатъчно от човешкото, за да съм сигурен в отговора на този въпрос.

Тези думи наклониха везните.

Страк изтупа кристалите от ръцете си.

— Няма да я заболи от това, което не знае — реши той. — А и нищо няма да се промени, ако закъснеем с час-два. Дженеста ще е доволна и от това, което ще й занесем.

3.

Някои надмогват нетърпението си с такт и благоприличие. Други намират неизпълнението на своите желания за непоносима тежест. Първите притежават завиден стоицизъм. Вторите могат да бъдат опасни.

Кралица Дженеста несъмнено принадлежеше към втората категория. А в момента нетърпението й бе извънмерно.

От дружината на Върколаците, пратена на свещена мисия, нямаше ни вест, ни кост. Тя знаеше, че битката е приключила и че победата е нейна, но войниците все още не бяха донесли онова, което сюзеренът им тъй много очакваше.

Живи щеше да ги одере, когато се явяха пред нея. Ако пък не бяха изпълнили задачата, очакваше ги дори по-страшна участ.

За да разсее нетърпението си, тя бе заповядала да й подготвят малка забава. Щеше да е колкото извор на удоволствие, толкова и необходимост. Както обикновено, трябваше да се проведе в нейната светая светих — най-вътрешното помещение на личните й покои.

Стаята, която се намираше дълбоко в подземията на нейния дворец в Каменна могила, бе издялана в скалата. Десетина масивни колони подкрепяха високия сводест таван. Фенерите и светилниците сееха оскъдна светлина, тъй като Дженеста предпочиташе сумрака.

Странни кабалистични писания красяха стените. Захабените гранитни плочи на пода бяха покрити с вълнени килими, резбованият дървен трон бе разположен непосредствено до огнището.

Две неща доминираха в тези подземни покои. Едното бе масивен къс черен мрамор, който служеше за олтар. Другото бе поставено пред него. Бе издялано от бял мрамор и имаше формата на издължена ниска маса или кушетка.

Върху олтара беше положен сребърен бокал. До него лежеше закривен кинжал, чиято дръжка бе инкрустирана със злато, а острието бе гравирано с руни. Отстрани имаше малък чук със заоблена глава. И той бе украсен и изписан по същия начин.

От двете страни на мраморната маса бяха закрепени метални халки, завършващи с окови. Дженеста прокара бавно пръсти по равната прохладна повърхност на масата.

На вратата се почука.

— Влез!

Двама имперски стражници въведоха окован човек, като го побутваха с върховете на копията си. Човекът бе съвсем гол, ако не се броеше препаската на слабините му. Около трийсетгодишен, той бе типичен представител на своята раса, издигайки се с цяла глава над двамата орки, които го следваха. Лицето му бе изранено, по косата и брадата му имаше засъхнала кръв. Вървеше леко вдървено, донякъде заради оковите, но най-вече заради боя с пръчки, с който бе наказан малко след пленяването му. Гърбът му бе изпъстрен с алени резки.

— О, моят гост дойде. Приветствам те. — Кралицата му се поклони подигравателно.

Мъжът мълчеше.