Орки

Тя се приближи към него и един от стражниците дръпна рязко веригата, с която бяха оковани китките му. Лицето на мъжа се изкриви от болка. Дженеста огледа с любопитство стройното му мускулесто тяло и заключи, че е напълно подходящ за намеренията й.

И той я огледа на свой ред и беше очевидно, че онова, което видя, го обърка още повече.

Имаше нещо странно в очертанията на лицето й. Беше твърде плоско и малко по-широко, отколкото би трябвало да бъде, и бе увенчано с прекалено заострена брадичка. Тъмната й коса се спускаше до кръста й и бе толкова лъскава, че изглеждаше мокра. Непроницаемите й черни очи сияеха със странен блясък, който само дългите й мигли закриваха от време на време. Носът й бе гърбав, а устата — твърде широка.

Нито една от тези черти обаче не изглеждаше неприятна или отблъскваща. Сякаш всяка от тях бе взела началото си от майката-природа, а сетне бе продължила да се развива в своя собствена, макар и причудлива посока. Крайният резултат бе изумителен.

С кожата й също нещо не беше съвсем наред. Доколкото можеше да се види на трепкащата светлина на фенерите, тя имаше изумруден оттенък в един момент и сребрист в следващия, сякаш бе покрита със съвсем ситни рибешки люспи. Кралицата бе облечена с дълга, алена мантия, която оставяше раменете й открити и прилепваше плътно, очертавайки гъвкаво и сладострастно тяло. Нозете й бяха боси.

Без никакво съмнение тя бе привлекателна. Ала в красотата й се долавяше някаква спотаена заплаха. Тя предизвика у затворника сърцебиене и едновременно с това пробуди в душата му неясно чувство на отвращение. В свят, изобилстващ от расови различия, тя бе нещо невиждано от него досега.

— Не показваш нужното уважение — отбеляза кралицата. Забележката й го стресна. Сякаш му даде да разбере, че тук нищо не може да остане скрито.

Затворникът се изтръгна от унеса на съзерцанието си. Въпреки болката на устните му затрепка цинична усмивка. Погледна към веригите, с които го бяха оковали, и проговори за първи път:

— Няма как, дори да го исках.

Дженеста също се засмя.

— Моите стражници с радост ще ти помогнат.

Войниците го принудиха да коленичи.

— Така е по-добре — отбеляза тя със сладък гласец.

Озовал се на нивото на гърдите й, затворникът едва сега забеляза ръцете й. Пръстите й бяха издължени повече от нормалното и завършваха с два пъти по-дълги нокти. Тя се приближи към него и докосна съвсем леко раните на гърба му. Направи го почти нежно, ала въпреки това той трепна. Тя прокара нокът по дължината на една от резките. След нокътя й остана кървава диря. Човекът изстена. Дженеста дори не се постара да скрие задоволството си.

— Проклета да си, езическа кучко!

Тя се разсмя.

— Типичен унист. Всеки, който не изповядва религията ви, е езичник. Но вие самите сте повече от смешни с представите ви за един-единствен бог.

— Докато вие пък почитате стари и мъртви богове.

— Колко малко знаеш. Религията на пантеонистите съдържа дори по-стари богове от нашите. Живи богове, ако искаш да знаеш.

Той се закашля, прегърбен и измъчен.

— А ти към пантеонистите ли се числиш?

— И какво, ако е така?

— Пантеонистите също са еретици, но поне са хора.

— Докато аз не съм, и следователно не мога да изповядвам религията им? Невежеството ти е типично за твоята раса. Пътят на пантеонистите е пътят на всички. Освен това, аз съм човек, макар и отчасти.

Той повдигна учудено вежди.

— Не си ли виждал досега хибрид? — Тя не изчака отговора. — Очевидно не. Аз съм наполовина нияд, наполовина човек, но съм взела най-доброто и от двете раси.

— Най-доброто? Подобно единение е направо богохулство!

Кралицата, изглежда, намери думите му за забавни, защото отметна назад глава и отново се разсмя.

— Но стига празни приказки. Не те докараха тук само за да поспорим. — Тя кимна на войниците. — Пригответе го.

Отново го изправиха на крака и го отведоха при мраморната маса, където го вдигнаха под мишниците. Той извика от болка, когато го стовариха върху твърдата повърхност. Стражниците свалиха оковите му и го приковаха отново, този път за масата.

Когато приключиха, Дженеста им даде знак да си вървят. Те се поклониха и излязоха.

Дженеста се приближи до огнището и метна вътре малко изсушени ароматични листа. Въздухът се изпълни с упойваща миризма. Върна се при олтара и взе ритуалния кинжал и чашата.

Мъжът извърна глава към нея и помоли:

— Нека поне смъртта ми да е бърза.

Тя се надвеси над него с нож в ръка. Той въздъхна и започна да шепне някаква неразбираема молитва, но скоро изгуби нишката и продължи с неясни брътвежи.

— Говориш безсмислици — скастри го тя. — Успокой езика си.

Острието в ръката й се издигна нагоре. Тя замахна и сряза препаската му. Завъртя парчето плат с острието на кинжала и го запрати встрани. След това постави оръжието на края на масата и огледа отблизо оголените му слабини.

— Какво… какво правиш…? — повтаряше той изплашено. Лицето му бе зачервено от срам. Той преглътна и захленчи.

— Вие, унистите, имате крайно неестествено отношение към телата си — обясни му тя с делови тон. — Изпитвате срам към нещо, от което не бива да се срамувате.