Осем ловки демона

Той бутна един лист към Господаря Ли. Беше стар и пожълтял, но всичко на него се виждаше ясно и дъхът ми спря. Преди много години, като млад учен, Небесният господар беше скицирал един дребен старец с огнена топка в ръка, а отдолу беше написал: „Трето божество демон, Пи-фанг. Убива с помощта на нещо като малка комета“.

Господарят Ли подсвирна пронизително.

— Спести си подсвиркванията за после — каза Небесният господар с усмивка и му подаде още един лист. Този път аз направо хлъцнах и след това се изчервих, защото Небесният господар ми смигна.

Пред очите ни имаше рисунка на еднокрако същество, което свиреше на нещо, подобно на звънящи камъни, а отдолу беше написано с равен почерк: „Пето божество демон, Куей, Учителят по танци. Убива, като кара жертвите си да танцуват до смърт“.

Очите на Господаря Ли светеха. Грабна мастило, камък, четка и малко хартия и веднага се залови да прерисува скиците и да препише кратките бележки под тях. Всяко от осемте същества беше много чудато и можеше да убива по специален начин, само че не много хора наведнъж като съвременните арбалети и експлодиращите заряди от огнено вещество. Все пак трябваше да призная, че тези особености правеха насилствената смърт, причинявана от демоните, да изглежда много реална и ужасяваща — все едно да си представяш как някакви ръце те душат, което въобще не може да се сравнява например с мисълта за смърт, причинена от напосоки изстреляна стрела на бойното поле.

— Казах, че са били осем и че са били братя, но в един по-късен запис, прекалено незначителен, за да води до нещо съществено, анонимен автор отбелязва, че е имало и девето дете — момче — каза Небесният господар.

— Възможно ли е лицето му да е приличало на лицето на боядисана маймуна? — попита Господарят Ли.

Небесният господар се усмихна:

— Никакъв шанс, Као. Казах ти, че е било момче. Човешко същество. От това може да се съди, че поне единият им родител е бил обикновен смъртен, а другият — от божествен произход. Момчето било извънредно красиво. — Светецът сви рамене. — Ето защо навремето не се хванах на историята с деветото дете. Напомня хиляди детски приказки.

— Ако не и милиони — промърмори Господарят Ли.

Погледнах скицата, която рисуваше в моменти. Беше четвъртият демон — огромна змия, но много особена. Едната й част беше ужасяваща — две човешки глави с остри животински зъби — а другата — силно змийско тяло. Беше с две глупави шапчици и жакет, който изглежда не й беше по мярка и някак си изглеждаше самотна и тъжна. Отдолу Небесният господар беше написал: „Змията Уей е видяла и величие, и печал. Не може да търпи шума и когато край нея премине каруца, тя надига глава и съска“.

Изглежда Небесният господар отгатна мислите ми, защото каза:

— Знам, Вол. У тези същества освен ужаса има и нещо тъжно. За нас те са много древни, но вероятно са били сред последните божества, почитани от старите жители, а божествата на една умираща раса, дори и незначителни, винаги са патетични. Някой път трябва да попиташ Тао Ли за това.

Господарят Ли свърши. Той сгъна внимателно рисунките, сложи ги в пояса при парите си и взе клетката.

— Казах ти всичко, което знам — каза той. — Ти имаш ли да ми кажеш още нещо?

— И да съм имал, забравил съм го — отговори Небесният господар. — Какво смяташ да правиш сега?

— С Вол ще отдадем необходимата почит на Осемте ловки мъже. Тоест, ще се върнем на остров Хортензия и ще му покажа Ию. След това… е имам една хипотеза, която си струва да се провери. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо, за което си струва да се разговаря.

Усилието да поддържа разума си бистър беше много изтощително за Небесния господар. Той едва успя да ни махне с ръка и да ни намигне, когато излязохме с поклони заднишком, но Господарят Ли беше изпълнен с енергия повече от всякога.

— Ха! — възкликна той, когато отново излязохме на слънце. — Какви невероятни разкрития! За изчезването на големия Бял кит си вземам думите назад. Какъв предрекох, че ще бъде този случай?

Аз се замислих.

— Муцуната му гледа към звездите, вълните от опашката му люлеят островите в океана и той се приближава към нас през свещените морета с неизбежността на айсберг.

— Прекалено метафорично, но иначе не е лошо — каза Господарят Ли.

Глава 5

Отбихме се в колибата на Господаря Ли и се преоблякохме в по-удобни дрехи. Скрихме клетката под сламениците, а аз сварих малко ориз и излязох навън, за да намеря търговец, от когото да купя силния ферментирал рибен сос, който и двамата обичахме. Не бяхме спали повече от тридесет часа, но пък бяхме толкова възбудени от предстоящото разследване, че и през ум не ни мина да лягаме. Скоро след това отново се качихме на лодката и аз загребах към остров Хортензия.

Никога не бях виждал Ию. Остров Хортензия е територия на мандарините, така че посещението, за което вече разказах, беше първото за мен. Както и да е, преди да опиша какво представлява Ию, трябва да дам някои обяснения.