Остатъкът от деня

— Откакто пристигна новият ми работодател, мистър Фарадей, правя всичко възможно, действително всичко възможно, за да му осигуря онова обслужване, което бих желал да има. Опитвам се и се опитвам, ала каквото и да сторя, установявам, че съм далеч от някогашните си стандарти. Все повече грешки се появяват в работата ми. Сами по себе си — съвсем дребни. Поне засега. Но такива, каквито никога не бих допуснал преди, и аз знам какво означават. Господ ми е свидетел колко се старая, а полза няма. Каквото съм имал, съм го дал. Отдадох всичко на лорд Дарлингтън.

— Мили боже, недейте така, приятелю! Ето, искате ли кърпичка? Мисля, че я сложих… А, ето я. И е сравнително чиста. Само веднъж съм си издухал носа тази сутрин. Избършете се, приятелю.

— И таз добра, не, благодаря, всичко е наред. Съжалявам. Боя се, че пътуването ме е изморило. Безкрайно съжалявам.

— Сигурно сте били привързани към този лорд какъв беше? И казвате, че са минали три години, откакто е починал? Виждам, че сте били много привързан, приятелю.

— Лорд Дарлингтън не беше лош човек. Изобщо не беше лош. И поне в края на живота си имаше преимуществото да заяви, че сам е направил грешките си. Негова светлост беше смел. Избра определен път в живота, той се оказа погрешен, но сам го избра, поне това може да каже за себе си. А аз? Аз не мога да претендирам дори за това. Виждате ли, аз вярвах. Вярвах в мъдростта на негова светлост. През дългите години, докато му служех, вярвах, че правя нещо, което си струва. Не мога дори да кажа, че сам съм извършил грешките си. И ето сега се питам — какво достойнство има в това?

— Действително, приятелю, не съм сигурен, че разбирам всичко, за което говорите, според мен обаче подходът ви е съвършено погрешен. Не се взирайте през цялото време назад, няма начин да не се депресирате. Добре де, вече не можете да вършите работата си както преди. Та с всеки е така. Идва момент, в който трябва да си вдигнем краката. Вижте мен. Откакто се пенсионирах, съм безгрижен като славейче. Вярно, и двамата не сме първа младост, но трябва да продължите да гледате напред. — И струва ми се, точно тогава той ми го каза: — Трябва да се радвате на живота. Вечерта е най-хубавата част от деня. Свършили сте всичката работа. Сега можете да вдигнете крака и да се наслаждавате на живота. Аз поне така го разбирам. Питайте когото искате, всеки ще ви го каже. Вечерта е най-хубавата част от деня.

— Сигурен съм, че сте прав — рекох. — Съжалявам, толкова се изложих. Предполагам, че съм преуморен. Тези дни твърде много пътувах.

Минаха вече двайсет минути, откакто човекът си тръгна, а аз останах на пейката, за да изчакам събитието, което току-що се случи — запалването на светлините на кея. Както споменах, щастливите възгласи, с които дошлите да се забавляват посрещнаха незначителната случка, доказва колко прав бе моят събеседник; за мнозина вечерта е най-хубавата част от деня. Тогава може би трябва да опитам и да се вслушам в съвета му. Ще престана постоянно да се взирам назад, ще възприема един по-положителен светоглед и ще се постарая да извлека най-доброто от остатъка на моя ден. В края на краищата какво можем да спечелим, ако непрекъснато гледаме назад и се обвиняваме, че животът ни не е протекъл точно така, както би ни се искало? Суровата истина е, че хората като вас и мен нямат друг избор, освен изцяло да поверят съдбата си в ръцете на видните господа, които са в центъра на световните събития и които са ни наели да им служим. Какъв е смисълът непрестанно да страдаме за това какво сме могли или не сме могли да сторим, за да контролираме посоката на живота си? Достатъчно е, че хора като вас и мен поне се опитват макар и с мъничко да допринесат за нещо стойностно и истинско. И ако някои от нас са готови да пожертват много неща в живота си, за да преследват тази цел, това вече само по себе си, независимо от резултатите, е повод за гордост и удовлетворение.