Остатъкът от деня

— Разбира се, че сте прав, мистър Стивънс. Толкова сте мил.

— Е, мисис Бен, ето че автобусът ви вече идва.

Излязох навън и махнах на шофьора да спре, а мис Кентън се изправи и пристъпи до края на заслона. Едва когато автобусът спря, аз се осмелих да я погледна и забелязах, че очите й са пълни със сълзи. Усмихнах й се и казах:

— Сега, мисис Бен, трябва изключително внимателно да се грижите за себе си. Мнозина твърдят, че пенсионната възраст е най-добрата част от живота на семейната двойка. Длъжна сте да направите всичко възможно, за да бъдат тези години щастливи и за вас, и за вашия съпруг. Може би никога няма да се срещнем отново, мисис Бен, затова ви моля да размислите над думите ми.

— Непременно, мистър Стивънс, благодаря ви. И благодаря, че ме докарахте. Беше много любезно от ваша страна. Радвам се, че се видяхме.

— И за мен беше голямо удоволствие да ви видя, мисис Бен.

Най-после запалиха светлините на кея и тълпата зад мен приветства събитието с радостни възгласи. Все още е достатъчно светло — небето над водата се е оцветило в бледочервено, — но очевидно хората, които започнаха да се събират на кея през последния половин час, желаят да настъпи нощта. Това, предполагам, потвърждава думите на човека, който допреди малко седеше до мен на пейката и с когото проведохме любопитен разговор. Той твърдеше, че за мнозина вечерта е най-хубавата част от деня, онази част, която очакват с най-голямо нетърпение. И, изглежда, има нещо вярно в тези думи. Защо иначе всички ще надават спонтанни възгласи просто задето са запалили светлините на кея?

Разбира се, човекът говореше фигуративно, ала ми стана интересно, че думите му толкова бързо се оказаха верни и в най-буквалния смисъл. Вероятно е седял до мен известно време, без да го видя — толкова бях погълнат от спомена за срещата ми с мис Кентън преди два дни. Дори, мисля, че изобщо не забелязах присъствието му на пейката, докато той не обяви високо:

— Морският въздух е изключително полезен.

Вдигнах поглед и съзрях един много набит мъж, който наближаваше седемдесетте, облечен с доста износено сако от туид и разкопчана на врата риза. Беше се загледал някъде над водата, може би в чайките далеч напред, и изобщо не бях убеден, че говори на мен. Но понеже никой не му отвърна, а и наблизо нямаше кой друг да го стори, рекох:

— Да, сигурен съм, че е така.

— Лекарят казва, че е полезен, и аз идвам тук винаги щом времето позволява.

Мъжът продължи да ми разказва за различните си заболявания, като рядко откъсваше очи от залеза, колкото да кимне или да ми се усмихне. Всъщност започнах да му обръщам внимание чак след като спомена, че допреди три години, когато се пенсионирал, е бил иконом в някаква къща недалеч оттук. Поразпитах го и установих, че става дума за малка къща, в която е бил единственият редовен служител. Позаинтересувах се дали някога е ръководил истински персонал, може би преди войната, но той отговори:

— О, тогава бях просто лакей. Не притежавах квалификацията за иконом в онези години. Никога няма да повярвате какво означаваше да управляваш огромните домакинства, каквито ги имаше тогава.

В този момент реших, че е редно да разкрия самоличността си, и макар че не съм сигурен дали Дарлингтън Хол му говореше нещо, събеседникът ми изглеждаше силно впечатлен.

— А аз се опитвах да ви обяснявам — рече той през смях. — Добре че ме спряхте навреме, преди да съм се изложил съвсем. Това показва как никога не знаеш на кого ще попаднеш, когато започнеш да разговаряш с непознат. Значи сте имали много подчинени. Преди войната, става дума.

Човекът беше симпатичен и проявяваше истински интерес, затова, признавам, че се поувлякох да му разказвам за Дарлингтън Хол в миналото. Най-вече се постарах да му предам малко от така наречената „квалификация“, необходима за провеждането на големи събития, каквито често имахме в имението. Дори мисля, че му разкрих някои от професионалните си „тайни“, с чиято помощ изтръгвах неподозирани способности от подчинените си, както и различни „фокуси“, с които икономът като магьосник кара нещо да се случи точно където и когато трябва, без гостите да подозират за огромните и сложни маневри зад операцията. Както споменах, събеседникът ми бе видимо заинтригуван, но след известно време реших, че съм казал достатъчно, и заключих с думите:

— Разбира се, днес, при новия ми работодател, нещата са съвършено различни. Той е американец.

— Американец значи? Е, сега те са единствените, които могат да си го позволят. И така, вие останахте с къщата. Част от цената на сделката. — Мъжът се обърна и ми се усмихна.

— Да — съгласих се и също се засмях. — Част от цената на сделката.

Човекът отново отправи поглед към морето, пое дълбоко въздух и го изпусна доволно.

— Истината, разбира се, е — обадих се след малко, — че дадох най-доброто от себе си на лорд Дарлингтън. Отдадох му най-доброто, на което бях способен, и сега… сега установявам, че не ми е останало много за даване.

Мъжът не отговори, но кимна, затова продължих: