Остатъкът от деня

Пристигнах в града вчера следобед и реших да остана още една нощ, за да разполагам с цял ден за почивка. И трябва да призная, изпитах истинско облекчение, че няма да шофирам. Наистина да пътуваш с кола също е приятно, но след известно време омръзва. Във всеки случай спокойно мога да си позволя да остана и днес, защото ако утре сутринта тръгна рано, ще стигна в Дарлингтън Хол за следобедния чай.

Изминаха два дни от срещата ми с мис Кентън в чайния салон на хотел „Розова градина“ в Литъл Комптън. Защото всъщност точно там се видяхме, като мис Кентън силно ме изненада с появата си в хотела. Бях се наобядвал и просто убивах времето, гледайки дъжда през прозореца, когато човек от персонала дойде да ме уведоми, че някаква дама ме чака на рецепцията. Излязох във фоайето, но не зърнах нито едно познато лице. Тогава администраторката се обади: „Дамата е в чайния салон, сър.“

Минах през посочената ми врата и се озовах в помещение, запълнено от зле подхождащи си фотьойли и малко на брой масички. Вътре нямаше никой друг освен мис Кентън, която се изправи, усмихна се и ми протегна ръката си.

— А, мистър Стивънс, колко ми е приятно, че ви виждам отново.

— Мисис Бен, това наистина е чудесно.

Бе изключително мрачно поради дъжда, затова преместихме два фотьойла близо до еркерния прозорец. И ето така мис Кентън и аз разговаряхме през следващите два часа, потопени в сивкавия здрач, а дъждът продължаваше ритмично да плющи вън на площада.

Тя, естествено, беше поостаряла, ала поне в моите очи изглеждаше все така изящна. Фигурата й бе останала слаба, стойката — изправена както винаги. Не беше загубила и навика да държи главата си леко наклонена, сякаш вечно предизвикваше някого. Разбира се, на слабата светлина, която падаше върху лицето й, не можех да не забележа появилите се тук-там бръчици, но като цяло тази мис Кентън, която седеше срещу мен, удивително приличаше на човека, който обитаваше спомените ми през годините. С една дума, беше ми изключително приятно да я срещна отново.

През първите двайсетина минути бих казал, че си разменяхме реплики, характерни по-скоро за разговор между непознати; тя учтиво ме разпитваше как е минало пътуването ми, приятно ли прекарвам почивката си, кои градове и забележителности съм посетил и така нататък. Колкото повече разговаряхме, толкова по-настойчиво започваше да ми се струва, че забелязвам и други, макар и незначителни промени, които времето беше оставило върху нея. Например мис Кентън ми изглеждаше някак по-бавна. Възможно е това да се дължи на умиротворението, което идва с възрастта, и аз упорито се опитвах да го възприемам точно по този начин. Но все пак не можех да се отърся от усещането, че онова, което виждах пред себе си, в крайна сметка беше умора от живота; искрицата, която преди я правеше толкова жизнена и понякога дори избухлива, сега сякаш беше изгаснала. Даже ми се струваше, че когато не говореше, когато лицето й беше спокойно, на моменти зървах тъга в изражението й. Може обаче и да грешах.

Постепенно неизбежната неловкост от началните мигове на срещата ни се беше стопила и разговорът ни стана по-личен. Взаимно си припомняхме общи познати от миналото или си разменяхме новини, свързани с тях, и трябва да кажа, че ни беше много забавно. И все пак не толкова съдържанието на изреченото, колкото леките й усмивки в края на изречението, ироничната интонация, специфичното помръдване на раменете или познатите жестове на ръцете безпогрешно ми напомняха за ритъма и навиците ни по време на нашите разговори отпреди години.

Горе-долу тогава започнах и да си изяснявам някои подробности, свързани с настоящото й положение. Установих, че бракът й съвсем не бе в такова окаяно състояние, както би могло да се предположи от писмото й; че макар и наистина да беше напуснала дома си за период от четири-пет дни — през което време бе писала споменатото писмо, — тя се беше върнала и мистър Бен с радост я беше приел. „Добре че поне единият от нас разсъждава разумно по тези проблеми“, каза с усмивка.

Напълно наясно съм, естествено, че това изобщо не е моя работа, и държа да разберете, че не бих си и помислил да любопитствам, ако нямах важни професионални причини да го направя; имам предвид сериозното затруднение с персонала в Дарлингтън Хол. Във всеки случай мис Кентън не се поколеба да сподели с мен семейните си неудачи и аз го приех като непоклатимо доказателство за силата на някогашната ни професионална връзка.

След това тя продължи да ми разказва за съпруга си, който скоро щял да се пенсионира, малко по-рано от обичайното поради влошеното си здраве, и за дъщеря си, която вече била омъжена и през есента очаквала дете. Дори ми даде адреса й в Дорсет и бях много поласкан, като видях колко огромно е желанието й да я навестя по обратния път. Макар и да й обяснявах, че надали изобщо ще мина през тази част на Дорсет, мис Кентън не преставаше да настоява, като все повтаряше: „Катрин толкова е слушала за вас, мистър Стивънс. Нямате представа колко ще бъде щастлива да се запознаете.“