Остатъкът от деня

Дъждът все още валеше силно. Слязохме от колата и бързо се скрихме в заслона. Той беше изграден от камък и имаше керемиден покрив — въобще изглеждаше много стабилен, какъвто и трябваше да бъде сред това открито поле. Вътре боята се лющеше отвсякъде, иначе беше чистичко. Мис Кентън седна на пейката, а аз останах прав, за да не пропусна автобуса. От другата страна на пътя се виждаха все същите пусти поля и безкраен низ от телеграфни стълбове, които изчезваха в далечината.

След като мълчаливо почакахме няколко минути, най-после събрах кураж да заговоря:

— Извинете ме, мисис Бен, но може би отново няма да се срещнем още дълго. Ще ми позволите ли да ви попитам нещо доста лично? Нещо, което не ми дава покой от известно време.

— Разбира се, мистър Стивънс. В края на краищата ние сме стари приятели.

— Действително, както казвате, ние сме стари приятели. Просто исках да ви попитам, мисис Бен. Моля ви, не ми отговаряйте, ако не желаете. Но истината е, че от това, което сте ми писали през годините и особено в последното писмо, съм останал с впечатлението, че сте… как да се изразя… доста нещастна. Чудех се дали с вас не се отнасят грубо. Простете ми, ала това е нещо, което отдавна ме притеснява. Щях да се чувствам последен глупак, ако след като съм изминал дълъг път и съм ви видял, поне не съм ви попитал.

— Мистър Стивънс, недоумявам защо усещате такова неудобство. Та нали затова сме стари приятели. Между другото, вашата загриженост искрено ме трогна. И държа напълно да ви успокоя. Съпругът ми никога не се е отнасял зле с мен. Той нито е жесток, нито избухлив.

— Трябва да ви призная, мисис Бен, че камък падна от плещите ми.

Подадох се навън в дъжда и се заоглеждах за автобуса.

— Виждам, че отговорът ми не ви удовлетвори, мистър Стивънс — обади се мис Кентън. — Не ми ли вярвате?

— О, не е това, мисис Бен, изобщо не е това. Просто фактът, че през всичките тези години не сте била щастлива, си остава. Искам да кажа… надявам се да ми простите… но няколко пъти взимахте решение да напуснете съпруга си. Щом той не се отнася лошо с вас, тогава… да си призная, причината за вашето нещастие ме озадачава.

Отново се взрях навън в дъжда. След малко чух думите на мис Кентън зад гърба си:

— Мистър Стивънс, как бих могла да го обясня? И аз самата не съм в състояние да разбера защо правя тези неща. Истината е, че досега съм го напускала три пъти. — Тя замълча за момент, а аз продължих да гледам към нивата отвъд пътя. После каза: — Мистър Стивънс, предполагам, че ме питате дали обичам мъжа си?

— Моля ви се, мисис Бен, как бих могъл да допусна…

— Чувствам, че ви дължа този отговор, мистър Стивънс. Както отбелязахте, може да не се видим още много години. Да, аз действително обичам своя съпруг. В началото не го обичах. Не го обичах дълго време. Когато, вече толкова отдавна, напуснах Дарлингтън Хол, всъщност не осъзнавах, че завинаги го напускам. Навярно съм го възприемала като поредната своя хитрост, с която съм искала да ви ядосам. Преживях истински шок, щом се озовах тук и се оказа, че съм омъжена. Бях нещастна, много нещастна. Но годините се нижеха, избухна войната, Катрин израсна и един ден осъзнах, че обичам съпруга си. Когато прекарваш толкова време с един човек, установяваш, че свикваш с него. Той е мил, стабилен и да, мистър Стивънс, аз го обикнах.

Мис Кентън замълча за миг, преди да продължи:

— Това съвсем не означава, разбира се, че на моменти — макар и изключително рядко — човек не си казва: „Каква ужасна грешка направих с живота си.“ И тогава си представяш един по-различен живот, един по-хубав живот. Аз например си представям живота, който бих могла да имам с вас, мистър Стивънс. И предполагам, точно тогава започвам да се дразня от разни дреболии и си тръгвам. Ала много скоро си давам сметка, че истинското ми място е при моя съпруг. В края на краищата вече е твърде късно да върнем часовника назад. Човек не може все да си мисли какво би могло да бъде. Разбрах, че животът ми не е по-лош от този на повечето хора, а в някои отношения е и по-добър и би трябвало да съм благодарна.

Струва ми се, че не отговорих веднага, защото ми бе нужно известно време напълно да осъзная думите на мис Кентън. Освен това, както сигурно ще се съгласите, смисълът им беше такъв, че не можеше да не ме натъжи. И ако трябва да съм честен, в този миг сърцето ми се късаше. Не след дълго обаче аз се обърнах към нея и изрекох с усмивка:

— Съвсем права сте, мисис Бен. Твърде късно е да върнем часовника назад. И действително нямаше да намеря покой, ако знаех, че подобни мисли са били причина вие и съпругът ви да бъдете нещастни. Всеки един от нас, както отбелязахте, трябва да е благодарен за това, което наистина му принадлежи. А от онова, което ми разказахте, мисис Бен, вие има от какво да сте доволна. Всъщност, като се замисля, щом на мистър Бен му предстои пенсиониране, а ще ви се родят и внуци, излиза, че тепърва ви очакват много щастливи години съвместен живот. И в никакъв случай не бива да допускате разни глупави идеи да застават между вас и щастието, което заслужавате.