Остатъкът от деня

Аз от своя страна се опитах да й опиша днешния Дарлингтън Хол. Помъчих се да я убедя какъв благ работодател е мистър Фарадей. Разказах й за промените в самата къща, за преобразованията и затворените помещения, както и за настоящата организация на персонала. Когато заговорих за къщата, настроението на мис Кентън видимо се подобри и скоро двамата започнахме да си припомняме най-различни случки, като често се смеехме.

Само веднъж засегнахме темата за лорд Дарлингтън. Сетихме се нещо весело, свързано с младия мистър Кардинал, така че се почувствах длъжен да я уведомя, че господинът бе убит в Белгия по време на войната. Завърших с думите: „Разбира се, негова светлост беше силно привързан към мистър Кардинал и го преживя много тежко.“

Не ми се искаше да си разваляме хубавото настроение с тъжни вести, затова почти веднага се постарах да сменя темата. Но както се бях опасявал, мис Кентън беше чела за този злощастен очернящ процес и използва възможността да ме поразпита. Упорито се съпротивлявах да бъда въвлечен в подобен разговор, ала в крайна сметка й казах:

— Факт е, мисис Бен, че през войната за негова светлост се изписаха куп ужасяващи неща и особено от този вестник. Той безропотно понасяше всичко, докато страната ни беше в опасност, но след като войната свърши, а инсинуациите не секваха, не виждаше защо трябва мълчаливо да продължава да страда. Сега може би е лесно да се съзрат рисковете, които криеше едно изправяне пред съда точно тогава, при неблагоприятния климат. Ала какво да се прави. Негова светлост искрено вярваше, че правдата ще възтържествува. Вместо това вестникът просто увеличи тиража си. А името на лорд Дарлингтън беше очернено завинаги. И наистина, мисис Бен, негова светлост на практика остана инвалид. И къщата стана съвсем тиха. Занасях му чая в гостната и… ох, както и да е. Беше трагична гледка.

— Безкрайно съжалявам, мистър Стивънс. Нямах представа, че нещата са били толкова зле.

— О, да, мисис Бен. Но стига за това. Знам, че си спомняте Дарлингтън Хол от дните, когато се даваха пищни приеми, когато беше изпълнен с видни гости. Мисля, че тъкмо така негова светлост заслужава да бъде запомнен.

Това бе единственият път, в който споменахме за лорд Дарлингтън. Иначе си бъбрехме все за приятни неща и двата часа, които прекарахме в чайната на хотела, бяха действително щастливи. Спомням си, че междувременно влизаха и други хора, сядаха за малко и си излизаха, ала нито за миг не ни попречиха. И действително човек трудно би повярвал, че са изминали цели два часа, но мис Кентън погледна часовника върху камината и каза, че се налага да се прибира. Щом разбрах, че ще трябва да върви в дъжда до автобусната спирка, която се намираше извън селото, аз настоях да я закарам дотам с форда и след като от рецепцията ни дадоха чадър, ние излязохме заедно.

Около колата се бяха образували големи локви, така че малко помогнах на мис Кентън, за да успее да се качи. Скоро обаче вече се движехме по централната селска улица, после магазините изчезнаха и се озовахме сред открито поле. Мис Кентън, която дотогава мълчаливо седеше и наблюдаваше гледката, се обърна към мен и рече:

— Защо се усмихвате така лукаво, мистър Стивънс?

— О… трябва да ме извините, мисис Бен, просто си припомнях някои неща, които ми бяхте написали в писмото си. Леко се разтревожих, когато ги прочетох, но сега разбирам, че нямам никакви сериозни основания за това.

— О? И какви неща по-точно имате предвид, мистър Стивънс?

— О, нищо специално, мисис Бен.

— О, мистър Стивънс, вие трябва да ми кажете!

— Ами например, мисис Бен — отговорих през смях, — на едно място вие заявявате… момент да си припомня… „остатъкът от живота ми се простира като пустиня пред мен“. Или нещо от този род.

— Наистина ли, мистър Стивънс? — възкликна тя и също се позасмя. — Не е възможно да съм писала такова нещо.

— Напротив, мисис Бен. Спомням си го съвсем ясно.

— Мили боже! Е, може би има дни, в които се чувствам точно така. Ала те бързо отминават. Искам да ви уверя, мистър Стивънс, че животът ми изобщо не е празен. Ето сега с нетърпение очакваме първото си внуче, което сигурно няма да бъде последно.

— Да, това е прекрасно.

Известно време пътувахме мълчаливо. После мис Кентън попита:

— А какво ще стане с вас, мистър Стивънс? Какво ви очаква за в бъдеще в Дарлингтън Хол?

— Е, каквото и да е, мисис Бен, сигурен съм, че няма да е пустота. Де да беше. Но не, само работа, работа и още работа.

И двамата се разсмяхме. Мис Кентън ми посочи автобусната спирка, която се виждаше отпред. Когато наближихме, тя каза:

— Ще постоите ли с мен, мистър Стивънс? Автобусът ще дойде след няколко минути.