От Мурсук до Кайруан

Ездачът, който се приближаваше към нас, изглежда произхождаше именно от това племе. Цветът на кожата му бе тъмен, почти като на негър и човек лесно можеше да го вземе за такъв, ако носът му не беше прав, а устните тесни. Доколкото белият широк бурнус позволяваше да се определи телосложението му, човекът изглежда беше висок и строен, но и много як мъж. Косата му се спускаше по плещите, сплетена в дълги плитчици. Вместо тюрбан на главата си носеше червена кифаа (Кърпа за глава. Б. нем изд.). Напреко на седлото пред него лежеше дълга едноцевна пушка. Той спря хеджината си на десетина крачки пред нас, направи леко движение с ръка към гърдите си и поздрави:

— Селям! Накъде води пътят ви? Мрачният му поглед се впи изпитателно в нас. Този човек никак не ми хареса. Винаги когато бедуинът поздравява тъй кратко, това е сигурен признак, че няма дружески намерения.

— Селям — отвърнах аз също тъй кратко. — Тръгнали сме за УадиКояр.

— Известно ли ви е това място?

— Не, никога не сме били там.

— Машаллах — Бог върши чудеса! Че как можахте да се оправите?

— Аллах води чедата си. Който му се довери, никога няма да се заблуди.

Човекът махна презрително с ръка и каза:

— Аллах е на небето, едва ли е яздил пред теб, за да ти показва пътя. Откъде идваш?

— От Мурсук.

Щом назовах името на това селище, в очите му за миг се появиха особени искрици. После ме попита:

— Там ли живееш?

— Не. Само си починах известно време.

— Тогава все пак сигурно си опознал града и жителите му. А може би си се срещал с един еврейски тагир (Търговец. Б. нем. изд.), който се казва Манасе бен Ахараб?

— Да. Бях негов гост и живях в дома му.

Отново забелязах същите особени искрици, които за миг пробляснаха в очите му. После мрачното му лице се проясни и с далеч по-дружелюбен тон ми каза:

— Благодари на Аллаха, че е така. Манасе е мой приятел и тъй като си близък с него, те поздравявам с добре дошъл. Последвай ме!

Той бе разговарял само с мен, понеже беше отгатнал какви са отношенията ми с Али. Но изглежда това ядоса моя слуга, защото след като непознатият обърна камилата си, той побърза да се намеси:

— Стой, почакай! Не става тъй бързо, както си мислиш. Трябва да знаем кой си.

При тези думи непознатият отново се извъртя към нас, огледа го със смръщени вежди и попита:

— А ти кой си, че се осмеляваш да ми говориш така?

— Че се осмелявам ли? Нима е необходима смелост, за да се разговаря с теб? Не познавам човек, от когото да се страхувам, понеже аз съм Али ал Хакими ибн Абас ар Руми бен Хавис Омар ан Назафи ибн Садек Камил ал Батал! Разбра ли? Ал Батал!

Той повтори със силно натъртване прякора си, защото, както вече споменахме, тази дума означава „герой“. По устните на непознатия заигра лека усмивка и той му отговори:

— Да, Ал Батал. Чух, че си потомък на този мъж, обаче внукът или правнукът на някой герой може да е голям страхливец. А ти какъв си?

— Аз ли? Аз съм велик войн и велик алим (Учен. Б. нем. изд.). По цялата земя няма наука, която да е останала скрита за окото ми. Ами ти от кое племе си и как ти е името?

Усмивката на непознатия стана по-широка и както ми се стори — и подигравателна. Той не му отговори, а се обърна към мен:

— Този човек с дългото име приятел ли ти е, или слуга?

— Второто — отвърнах аз, без да крия истината и без да показвам учудването си от прозорливостта, която издаваше въпросът му.

— Тогава му кажи, че никой свободен мъж няма да позволи да бъде разпитван от човек, който е платен слуга. Ти си господарят и на теб ще дам отговор: аз съм тидиту и името ми е Тахаф. А сега ела да те заведа при моите хора.

Той отново обърна животното си и го смуши. Докато го следвахме, Али приближи камилата си до моята и ми прошепна:

— Какво направи, ефенди? Защо ме накара да се изчервя от срам? Трябваше ли да му казваш, че съм твой слуга?

— Да — отговорих аз.

— Защо?

— Защото нищо няма да ти навреди, ако понякога ти напомням истината, самохвалко такъв.

— Значи не признаваш, че съм учен?

-Не.

За да избегна и други упреци, аз отдалечих камилата си от неговата и започнах да яздя редом с непознатия.. Той се беше представил за тидиту, което е форма за единствено число от тибу. И така отделните хора от племето тибу се наричат не с това име, а тидиту. След като се изравних с него, той взе остро и изпитателно да ме оглежда отстрани. Забелязах как погледът му дълго не можа да се откъсне от двете ми пушки. Тези оръжия му бяха естествено непознати. Той нищо не продума, а и аз не сметнах за необходимо да се впускам в разговор с него. Едва след доста време непознатият се обади:

— Ти ще бъдеш наш гост и вече знаеш името ми. Няма ли да ми кажеш твоето?

— Казвам се Кара бен Немзи.

— Бен Немзи? Тогава навярно си чужденец?

— Да, аз съм от Билад ал Алман. (Германия. Б. нем. изд.)

— Значи не си франзауи? (Французин. Б. нем. изд.)

— Не съм.

— Чувал съм за Билад ал Алман. Там управлява един велик султан, който се казва Уи-хел (Вилхелм. Б. нем. изд.) и е победил французите. А те са наши врагове. Ето защо всеки алмани е наш приятел и хората ми ще се радват да те видят. Разбира се, и ти си воин, нали?

— Всъщност не съм.