От Мурсук до Кайруан

— Ами какво си? Нали виждам, че имаш толкова много оръжия.

— Нося ги само за да се защитавам, ако ме нападнат. Аз съм мусаниф, (Писател. Б. нем. изд.) с други думи съм човек на мира.

При тези думи той ме измери къде с презрителен, къде със съжалителен поглед и възкликна:

— Дано Аллах ти запази разума! У дома си пиеш черно мастило, а тук носиш на гърба си две пушки! Нима жаркото слънце ти е изсушило мозъка? Който не е воин, той не е и мъж. Мусанифът трябва да седи при жените. Но ти си здрав и силен. Сигурно Пророкът зле те е просветлил!

Това беше грубост. Отвърнах му:

— Нямам нужда от неговата светлина, понеже не съм мюсюлманин, а християнин.

Много добре знаех какво правя, като му дадох такъв откровен отговор. Този човек с гордия поглед и презрителната усмивка се лъжеше в мен. Аз яздех най-скромно до него, но вероятно съвсем скоро щеше да ме опознае от съвършено друга страна. Той смуши хеджината си малко, за да се отдалечи от мен, и извика:

— Аллах да ме пази! Значи си християнин, проклет гяур, когото дяволът…

— У скут — мълчи! — прекъснах го и се изправих на стремената.

— Ти смяташ за истинска твоята вяра, а аз моята. Наричаш ли ме неверник, то и аз с не по-малко право мога да кажа същото за теб. Но не го правя, понеже, ние, християните, сме привикнали на учтивост. Не позволявам да ме наричат гяур, запомни го!

Той ме погледна с нескрито учудване. Не беше очаквал от мен подобно поведение. Попита ме:

— И какво ще направиш, за да ми попречиш да те наричам така? Да не би да ме застреляш?

— Не. Хулителят не е достоен за куршум. Просто ще те сваля с юмрука си от камилата.

Според обичаите в Сахара тази заплаха представляваше смъртна обида. Ударът с ръка или с някакъв предмет, който не е оръжие, или пък само една такава закана са позор и той може да се измие единствено с кръв. Непознатият незабавно бръкна с ръка под бурнуса си, измъкна пистолет и извика:

— Ще ме удариш, така ли? Това трябва… Но моят револвер се озова още по-бързо в ръката ми. Прицелих се в главата му и го прекъснах с думите:

— Прибери си пистолета! Насочиш ли го срещу мен, куршумът ми ще ти прониже главата! Ще ти докажа, че един мусаниф няма нужда да седи при бабичките, а също може да бъде храбър мъж. Обидих те, защото преди това и ти ме обиди. Значи сме квит. Ако не си доволен, аз съм готов веднага да сляза от камилата и да се бия с теб, както подобава на воини.

По лицето му се изписа много особен напрегнат израз, но после той прибра пистолета си и с престорено спокойствие каза:

— Добре, прав си. Ние взаимно се обидихме и сме квит, понеже и без друго ще бъдеш мой гост. Нека продължим!

Бързото укротяване на гнева му бе само привидно. Но то никак не можеше да ме заблуди и много добре знаех, че даже и ако преди е бил дружески настроен към мен, вече си бях спечелил в негово лице непримирим враг. Най-разумното беше да се разделим, ала нямаше как, защото нали и той се беше отправил към Уади, където вероятно лагеруваха неговите съплеменници, а и аз трябваше да отида там, понеже се нуждаехме от вода, каквато нямаше другаде на няколко дни път наоколо. Убеден бях, че ни очакваше голяма опасност, но нямах никакво намерение да треперя от страх пред нея.

Втора глава „Аз съм закриляният!“

След известно време на хоризонта видяхме да изплуват най-напред короните, а после и високите стройни стволи на финикови палми. Доскоро равнинната местност стана хълмиста, доколкото там може да става дума за хълмове. Та покрай тези възвишения в сянката на палмите се проточваха няколко редици шатри. Тук-там имаше дори кирпичени къщурки, които навярно представляваха самото село. Те бяха разположени по бреговете на сега безводната, съвършено пресъхнала Уади, чието корито на места бе така изровено и насечено, че изглежда в определено годишно време тук не само имаше вода, ами и истински наводнения.

Когато се приближихме на около хиляда крачки от селото, неочаквано нашият водач взе да шиба с пръчката своята хеджина така, че животното бързо се втурна напред.

— Ефенди, тоя ни крои нещо! — обади се Али. — Няма ли да препуснем подир него?

— Не. — отговорих аз и продължих да яздя в същия бавен ход.

— Но онова, което е намислил, не може да е нещо хубаво. Ти знаеш, че Аллах ме е надарил със способностите на голям познавач на хората. Успях да надникна в най-закътаните кътчета от сърцето на този Тахаф. Там е съвсем черно, а лицето му е като на някой Абу Хосеин (Лисица. Б. лем. изд.), който се кани да хапе. Защо избърза напред? Във всеки случай не и за да разпространи нашата напълно заслужена слава, нито пък за да поиска да ни окажат подобаващи почести. Затова най-настоятелно те моля да ускорим ездата.

— Нито ще има смисъл, нито успех.

— Олеле, ефенди, колко ти е трудно да поразмислиш! Там, където съществува някакъв смисъл, там има и успех, а където има успех, там винаги преди това е съществувал и смисъл.