От Мурсук до Кайруан

С крясъци и ругатни тибутите се бяха втурнали подир нас, за да ни заловят на всяка цена, дори и с употребата на най-брутално насилие, обаче щом чуха тези думи, се спряха на място и не направиха нито крачка напред, защото думата „дакилах“ е свещена дори и за най-дивите обитатели на пустинята. Тя отваря път за избавление дори на застрашените от смъртна опасност хора, попаднали сред своите върли врагове. Ако някой влезе в схватка с превъзхождащ го по численост противник и извика по възможност на най-възрастния от тях думата „дакилах“, аз съм закриляният, то този негов враг най-решително и енергично ще го защитава срещу всеки, дори срещу собствените си приятели и роднини. Бедуинът се заема със закрилата дори на смъртния си враг в момента, когато той му извика тази вълшебна дума, при което, разбира се, най-важното е да се докосне до него. Както аз, така и Али, бяхме хванали ръцете на шейха, иначе позоваването ни на закрилата му нямаше нищо да ни помогне.

При вечните вражди между онези племена, този свято тачен обичай е от голямо значение за смекчаване на жестоките му нрави. Даже и гласът на кръвното отмъщение трябва мигновено да замлъкне, ако преди да получи от победителя отмъстител смъртоносния удар, жертвата му извика думата „дакилах“ и същевременно го хване с ръка. Разбира се, победителят ще положи всички усилия да направи невъзможно това улавяне, ала достатъчно е и най-лекото докосване.

И така тибутите се заковаха на място и не посмяха да се приближат до нас. Шейхът повелително им извика:

— Отстъпете назад! Докато тези двама мъже се намират в селото ни, не бива да ги докосвате, защото са наши гости, също както и вие!

Те ни обърнаха гръб и се отдалечиха, отправяйки се към шатрите си, където видях, че лежеше предводителят им, повален от моя приклад. Все още не беше дошъл в съзнание. Те го вдигнаха и навъсено го понесоха към шатрата му.

Тогава шейхът отново се обърна към мен и Али и ни обясни:

— Тези тибути дойдоха днес в селото ни, за да вземат вода и да бивакуват. Както предполагаме, те са разбойници и нямаме нищо общо с тях. Ще ми повярваш ли, господарю?

— Да, вярвам ти — отвърнах му аз.

— Ние сме потомци на стария прочут Уалад Слиман — продължи той. — Тъй като не притежаваме никакви богатства, няма защо да се боим от тези разбойници, ала ти изглежда си заможен. Пази се!

— И аз не съм богат, не нося никакви съкровища със себе си, но и Така да беше, в никакъв случай не се страхувам от тях, както сигурно си видял.

— Да, видях. Действията ти бяха умни, предпазливи и енергични, обаче направи тези хора свои смъртни врагове. Те ще искат да те убият и няма да мирясат, преди да ти отнемат живота.

— Няма да им го дам!

— Говориш много самоуверено. Докато си при нас, си в безопасност. Влезте в моята шатра и се задоволете с малкото, което ви предлага бедността ми. Вие сте закриляните и ако ни поверите камилите си, ще ги отведем на водопой и ще ги нахраним.

— С удоволствие ги предоставяме на грижите ви, защото имаш честно лице, а устата ти говори истината.

Той ни заведе в шатрата си, чието обзавеждане съвсем не говореше за заможност. За добре дошли ни посрещнаха с питие от вода и сок на фурми, а после видяхме, че заклаха един овен, за да го опекат на шиш.

Шатрата беше разделена на две. В едната половина седяхме ние заедно с шейха, а от другата се чуваше как жена му шета. Тя беше заета с дейността на „мелничарка“ — между два камъка стриваше негърското просо дура на брашно. Печеното все още не бе готово, когато при нас влезе един от жителите на селото и съобщи:

— Отвън чака един тибу, който иска да говори с теб, о шейх.

— Нека влезе — отговори старецът.

— Не желае. Трябвало да говори с теб насаме.

— За какво?

— За твоите гости.

— Тогава още повече трябва да настоявам да влезе, защото те имат право да чуят какво ще се говори за тях. Пророкът и законът на пустинята повеляват да уважаваш госта и да го закриляш. Аз ще изпълня тази повеля, ако ще би да ми струва и животът.

Човекът излезе. Не се бях излъгал в шейха, той беше доблестен и честен бедуин, на когото можехме да разчитаме. Отвън дочухме кратка разправия на полувисок глас, а после пратеникът на Тахаф влезе в шатрата. Той не удостои с поглед нито мен, нито Али, а с гневен тон крясна на шейха:

— Защо не излезе навън, както накарах да ти кажат?

— Защото съм старейшината на моето село, собственик и господар на тази шатра. Правя само това, което искам. Уважавам гостите си!

— И ние сме твои гости, които трябва да уважаваш!

— Нима живеете в моята шатра? Обърнахте ли се към мен с думата „дакилах“?

— Не ни е нужно. Ние сме свободни тибу, които няма защо да молят никого за каквото и да било. Свикнали сме да заповядваме, както и заповедите ни да бъдат изпълнявани.

При тези думи ръката му стисна дръжката на ножа, а изразът на лицето му стана още по-заплашителен. Видях, че поведението му сплаши шейха. Все пак, запазвайки достойнство, старецът каза:

— Заповядайте другаде, колкото щете, само не и в моя дуар! Какво имаш да ми съобщаваш?