От Мурсук до Кайруан

— Изпраща ме Тахаф, нашият прославен предводител. Той настоява да му предадеш двамата гяури.

При тези думи човекът посочи към мен и Али, но пак без да ни удостои с поглед.

— Аз не съм гяур, а правоверен последовател на Пророка! -кипна Али, обаче пратеникът на Тахаф не му обърна ни най-малко внимание.

— Нима искаш лицето ми да се изчерви от срам? — попита го шейхът. — Кой закон ни позволява да предаваме някому гостите си?

— Няма закон, който да закриля един гяур!

— Аз не съм гяур! — гневно повтори Али. Този път пратеникът все пак обърна внимание на възражението му. Той подхвърли на Али презрителните думи:

— Ти трябва да мълчиш. Който слугува на един неверник, е не само гяур, а дори и нещо много по-лошо. И така ще ни ги предадеш ли, о, шейх?

Последният въпрос бе отправен отново към старейшината. В отговора му все пак пролича известна несигурност:

— Не можете да искате подобно нещо от мен!

— Но го искаме! Тези крастави привърженици на едно друго вероучение трябва да разберат, че…

Той бе прекъснат. Али, който както вече споменах, не беше страхливец, скочи на крака:

— Мълчи! Аз не съм привърженик на лъжливо учение. Знаеш ли кой съм аз? Името ми е Али ал Хакими ибн Абас ар Руми бен Хафис Омар ан Назафи ибн Садек Камил ал Батал. Който ме обижда, ще го…

— Мълчи бе, гяур! — прекъсна го от своя страна пратеникът на Тахаф. — Вие сте смърдящи кучета, които трябва да бъдат разкъсани от хиените и лешоядите!

До този момент аз не се бях обадил, но вече ставаше необходимо да се намеся, иначе, въпреки добротата на почтения шейх, съществуваше опасност от страх да отстъпи пред настоятелното искане на разбойника. И така, бързо скочих на крака, изправих се пред пратеника и с предупредителен и твърд тон му казах:

— Слушай, негоднико, не прекалявай! Вярно, че иначе ми е съвсем безразлично какви ги дрънка тип като теб, но не понасям думите гяур и куче. Повториш ли още веднъж някоя от тях, ще те просна на земята!

Случи се онова, което очаквах след подобна обида — той бързо извади ножа си, затъкнат под шнура, служещ му за колан, и яростно ми крясна:

— Ти си пес, син на куче и внук на кучешки син! Ето ти моето острие!

Той замахна, за да го забие в мен. С удар отдолу нагоре избих ножа му от ръката, а когато светкавично се наведе да го вдигне, така го ударих с юмрук в тила, че човекът рухна на земята.

— В името на Аллаха, какво направи? — изплашено извика шейхът и също скочи на крака. — Тези разбойници кърваво ще си отмъстят и на теб, и на нас!

— Не бой се! — отвърнах му най-спокойно. — Нищо лошо няма да ви сторят, защото аз ще ви закрилям.

— Ти… нас? — смаяно попита той.

— Да. Отначало аз бях под твоята закрила, а сега ти си под моята. Да не смяташ, че от страх пред тибутите избягах при вас? Не мисли така! Свикнал съм сам да се защитавам и поисках да стана ваш гост само за да получа правото да ви отърва от тези мерзавци.

— Ти… нас? — повтори старейшината със съвсем същия невярващ и слисан тон. — Нима е възможно? И ти, и ние сме загубени. От тях не бива да очакваме никаква милост!

— Аз и не искам милост, но те ще се радват, ако аз проявя към тях милосърдие.

— Да, така е, моят сихди има право — подкрепи ме Али. — Той не се страхува нито от човек, нито от животно. Съвсем сам посреднощ е убивал лъвове и черни пантери. Прекосявал е соленото езеро на смъртта, без да загине. Може да стреля с пушките си хиляди пъти, без да зарежда. Та никога ли не си чувал името му? Сигурно го знаеш, защото той често е посещавал пустинята и никога нито един разбойнически керван не е виждал гърба му.

Това наистина извънредно пресилено описание на моите дела и моята персона предизвика учудващо въздействие — от изненада шейхът протегна и двете си ръце, повдигна очаквателно вежди и попита:

— Как му е името? Бързо ми го кажи!

— Той се казва емир Кара бен Немзи и …

— Кара бен Немзи Ефенди! — прекъсна го уалад слиманът —

Аллах акбар, Бог е велик! Значи твоят ефенди е онзи чужденец, дето е минал с коня си по солената кора на Шот Джерит, за да се отправи към Кбили?

— Той е.

— Значи е човекът, който после преследва крумира (Крумири — скотовъди, живеещи по границата между Алжир и Тунис. Б. пр.) през шота и го плени?

-Да.

— Който по-късно застреля черната пантера в Махара ар рад -Пещерата на гърма, за да спаси детето на Джалад?

— Същият.

— Хамдулиллях, хвала и слава на Аллаха! Тогава вече знам, че наистина няма защо да се страхуваме. Бил съм по онези места и много съм слушал за емир Кара бен Немзи. Известно ми е, че притежава омагьосани пушки и никога никой неприятел не е успял да го победи.

Обръщайки се към мен, той продължи:

— О, ефенди, прости ми, че изпитах страх! Не знаех какъв гост съм имал в бедния си дом. Сега наистина няма защо да се боя от тези разбойници.

— Така е — уверих го аз, за да засиля доверието му към мен. -Не бива да се страхуваш от тази шайка. Веднага ще видиш как ще постъпя с този човек, който дръзна да ме заплашва.