От Мурсук до Кайруан

За броени минути шатрите бяха прибрани и заедно с различните други предмети натоварени на камилите. После разбойниците яхнаха животните и потеглиха. Тахаф яздеше последен. Видях, че раненият му лакът беше превързан, което не му позволяваше без чужда помощ да се качи на седлото. Трябваше да се подпре на един от хората си. След като възседна животното, той се извърна към шатрата, където се намирах, вдигна здравата си лява ръка свита в юмрук и заканително ми извика:

— Allah rhinaiek — Аллах да те прокълне! Този път трябва да отстъпим, но пак ще те срещнем и тогава ще си разчистя сметките с теб!

— Застреляй го, сихди! — подкани ме Али.

— Не — отвърнах аз, като свалих пушката, която държах в положение за стрелба.

— Защо не? Той те заплаши!

— От заплахи вреда няма.

— Ефенди, не бъди толкова самоуверен! — предупреди ме шейхът. — Тахаф няма да намери спокойствие, докато не си отмъсти! Ти проля неговата кръв, а не забравяй закона на пустинята: ed dem b’ed dem, en nefs b’en nefs — кръв за кръв, мяра за мяра!

— Не го забравям. Той ще ми потърси сметка за кръвта си. Тази нощ сигурно ще се опита да ни нападне.

— Да, ефенди, несъмнено е взел това решение. Трябва да се подготвим да го посрещнем. Най-добре ще е да съберем шатрите си и да се преместим на друго място, докато тези разбойници напуснат земите ни.

— Не е необходимо. Аз ще ви закрилям. Разчитай на мен! Шейхът замислено поклати глава и каза:

— Ефенди, ти знаеш, че съм чувал за теб и те смятам за храбър воин, но как можеш съвсем сам да вземеш под закрилата си цялото ни село?

В този момент Али побърза да се намеси:

— Как ще го направи ли? Остави тази грижа на моя сихди! Той и аз, ние двамата, сме най-големите герои на огромната пустиня и обещаем ли да ви закриляме, можете да сте сигурни, че …

— … че ще е много по-добре, ако мълчиш, вместо да държиш такива дълги речи — прекъснах го аз. После се обърнах към шейха и продължих: — Най-напред трябва да разбера къде ще се установят на лагер. Затова ще ги проследя. Но за тази цел камилите не ни вършат работа. Ще ми дадеш ли временно два коня?

— С удоволствие, но защо два?

— Защото няма да тръгна сам. Ще ме придружи един от твоите воини, когото сам ще избереш. Той трябва да е храбър, хитър и ловък човек и освен всичко друго добре да разбира езика на племето тибу.

— Защо ти е пък това?

— Защото искам да ги подслушаме.

— В името на Аллаха, не го прави, понеже ще ви забележат и ще ви заловят!

— Няма. Умея незабелязано да се промъквам до неприятелите си. Той нямаше никаква представа за начина, по който, да речем, северноамериканският индианец тайно се промъква и подслушва врага. След няколко минути шейхът определи човека, който щеше да ме придружава. Бих предпочел да взема Али, обаче той не владееше езика на тибутите в необходимата степен. Възседнахме конете и поехме подир разбойниците тъкмо когато те изчезваха на източния хоризонт. Далекогледът ми беше у мен, така че отдалеч можех да наблюдавам неприятелите, без да съществуваше опасност да ме забележат.

Трета глава Човекът от Билад Амирика

Воинът, даден ми от шейха, беше все още млад човек, но този избор се оказа много добър.

С помощта на далекогледа имах възможност незабелязано да следвам разбойниците. От само себе си се разбира, че те бяха поели в източна посока само за да ни заблудят. Когато споделих това с придружителя си, той ми отговори:

— Имаш пълно право, ефенди, понеже Каируан не се намира на изток.

— Каируан ли? — попитах аз. — Че откъде ти хрумна името на това селище?

— Ти познаваш ли този град?

— Не. Никога не съм бил там.

— Вярвам ти, защото това е такъв риск, който вероятно ще заплатиш с живота си. Каируан е от онези градове на правоверните, където не бива да стъпва кракът на друговерци. Всеки християнин или евреин, който бъде разкрит там, е безвъзвратно загубен. Тъй както едни привърженици на Пророка отиват на поклонение в Мека и Медина, така други се отправят към Каируан. Джамията Окба е един от най-свещените храмове на исляма, поне най-свещеният в Африка, защото там е погребан Ал Уайб, близък приятел и постоянен спътник на Пророка. Човекът, посетил Каируан, има същото право да се нарича хаджия, както и ако е бил в Мека и Медина.

— И какво общо имат тибутите с този град?

— Какво? Та ти нима не видя зеления санджак (Знамето на Пророка. Б. нем. изд.), който се развяваше над шатрата на Тахаф?

— Видях го, разбира се.

— А не забеляза ли, че не само хората, ами и камилите имаха на врата си масбах? (Молитвена броеница. Б. нем. изд.)

— И това не ми убягна.

— Е, ами тогава можеше да разбереш, че са тръгнали на хаджилък към каируан.

— Добре! Каируан се намира в Тунис на северозапад оттук. Щом тибутите са се отправили на изток, значи искат да ни заблудят. После ще завият, ще опишат дъга и насочвайки се на юг, ще се върнат при Уади. Само внимателно наблюдавай!

— И аз съм на същото мнение, ефенди. Дори мисля, че знам и мястото, където ще бивакуват.

— Къде е то?