От Мурсук до Кайруан

За наш късмет огънят беше малък. Светлината му не стигаше надалеч и все пак бе достатъчно силна, за да накара звездите да избледнеят. Трябва още да спомена, че светлите си хаици бяхме оставили в дуара. Останалите ни дрехи бяха с толкова тъмен цвят, че не се отличаваха от земята.

Мястото, където се намираше бивакът, имаше форма на подкова. В задната й част беше водата, а отпред гореше огънят, около който седяха или лежаха разбойниците. Извън подковата, точно пред отворената й страна, се виждаха камилите. Целият полукръг бе обграден от храсти, но те бяха толкова редки и шумата им тъй оскъдна, че не ни предлагаха никакво прикритие. И така, за съжаление бе невъзможно да се промъкнем в подковата. Ала откъм нашата страна, там където храсталаците извиваха навътре, имаше няколко големи скални късове, зад които можехме да се скрием. Щастливо се добрахме до тях и така се прилепихме към камъните, че дори някой тидиту да се приближеше, пак имаше надежда да останем незабелязани.

Разбойниците не предполагаха, че е възможно наблизо да се намират хора и разговаряха толкова високо, че чувахме всяка тяхна дума, но аз нищо не разбирах. Затова очите ми имаха далеч повече работа от ушите.

Тахаф седеше край огъня с примитивна превръзка на дясната си ръка. До него, с вързани ръце и крака и мрачно изражение на лицето, се беше настанил около тридесетгодишен мъж. Силно загорялото му от слънцето красиво лице бе полускрито от голяма руса брада. Не ми бе възможно да различа цвета на очите му, но човек с такава брада можеше да има само сини очи. Кой ли беше той? Сигурно не е бедуин. Не беше изключено да е даже европеец! Веднага взех твърдото решение да не си тръгвам от това място, без да съм го освободил. Но как?

Както вече споменах, разбойниците разговаряха много разпалено по време на скромната си вечеря. Тя се състоеше от кускусу, нещо като брашно, забъркано с пръсти в студена вода, където ядяха също така с ръце. Използваните от тях съдове бяха пак от онези издълбани кратунки, каквито само преди часове бях свалил с изстрелите си от пръта на шатрата. Встрани от огъня, и то извън кръга, образуван от тибутите, се виждаше неголям куп предмети, около които изглежда се въртеше разговорът. Несъмнено това бяха вещите, ограбени от пленника и неговите придружители.

Тахаф ядеше от същото ястие, както и хората му. По погледите, които хвърляше на русия мъж, разбрах, че имаше намерение след вечеря веднага да го разпита. Ето защо побутнах с ръка моя спътник, за да му дам знак, че искам нещо да му кажа, и тихо попитах:

— Разбираш ли за какво говорят?

— Да, за чужденеца. Не знаят кой е той. Не им е казал.

— Какво смятат да правят с него?

— Ще искат откуп. Но не им ли каже след вечеря кой е и дали е богат, незабавно ще го убият.

— Ние ще му помогнем!

— Машаллах — Бог върши чудеса! Как ще му помогнем?

— Нямам време да чакам и да размислям. Виждам само една възможност да го спасим веднага заедно с имуществото му. Ще заловя Тахаф.

— Ефенди, това е безумие! Така няма да освободим пленника, а ще загинем заедно с него.

— Няма. Знам как трябва да постъпя, макар да не е съвсем безопасно. Важното е да направиш каквото ти кажа. Достатъчно ли си як, за да носиш човек?

— Да, ефенди.

— Тогава ето, вземи пушките ми. Дръж ги засега ти! Те само ще ми пречат. А сега слушай внимателно. Ще се втурна сред тибутите, ще грабна Тахаф и ще го измъкна. Ти ще се криеш тук, докато го донеса. Тогава ще ми върнеш пушките, ще го метнеш на рамо и колкото можеш по-бързо ще отидеш при нашите коне…

— Но той ще се съпротивлява! — прекъсна ме уалад слиманът.

— Няма, защото ще бъде в безсъзнание. Щом стигнем при конете, ще го сложиш на земята, ще ги отвържеш и ще чакаш, докато се върна. Тогава се мятам на седлото, ти ми подаваш Тахаф и сам възсядаш коня си. После препускаме!

— Но, ефенди, та това е…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Виждам, че Тахаф се кани да започне. Вземи пушките! Нито дума повече! Всичко ще мине лесно и бързо.

Не можех повече да се разправям с уалад слимана, понеже видях и чух, че Тахаф започна да говори на пленника на диалекта на тибу, който изглежда човекът не разбираше, защото изобщо не му отговори. Тогава разбойникът мина на арабски. Чух го да казва:

— Сега ще се реши съдбата ти. Не ми ли отговориш, след няколко минути отиваш в геената. И така, кажи ми кой си!

— Аз съм човек, който не дава сведения на разбойници и убийци. Това беше дързък отговор. Бях готов да изскоча от скривалището си.

— Псе такова! — крясна му Тахаф, скочи на крака и като се изтъпанчи пред него, заплашително сви лявата си ръка в юмрук. -Само един знак да дам и си труп! Казвай веднага откъде идваш!

— Не е нужно да знаеш!

— Богат ли си?