От Мурсук до Кайруан

Бях свикнал винаги да бъда предпазлив и затова помолих шейха да изпрати неколцина ездачи по следите на тибутите. Трябваше да узнаем дали наистина ще си отидат, или имаха намерение да нарушат даденото обещание и да си отмъстят на уалад слиманите. На следващия ден пратениците донесоха успокоителната вест, че без да спират, неприятелите ни са се отдалечили на запад.

Естествено, много ни се искаше да разберем що за човек бе избавеният от тибутите непознат. Ала законът на пустинята не ни позволяваше веднага да започнем да го разпитваме. През целия предиобед ние взаимно се наблюдавахме, но най-сетне стигнах до извода, че и доскорошният пленник разгада моята самоличност толкова малко, колкото и аз успях да отгатна кой и какъв бе той. Нещата се изясниха едва по обед, когато отново бе изпечен цял овен и след обичайното за мохамеданите „Ал хамдулиллях“ започнахме да се храним. Непознатият не изговори тези думи с нас и се извини:

— Не бива да ми се сърдите, но аз не съм мюсюлманин, а християнин.

— Християнин ли? — попитах аз. — А може би дори не си и ориенталец?

— Не съм. Родината ми се намира в Билад Амирика.

— Да не е в Съединените щати?

— Какво, нима я знаеш тази страна? — смаяно попита той.

— О, запознат съм с джиграфията (География. Б. нем. изд.) — изпъчих се аз. — Кажи ми само името си и града, където си се родил!

Тъй като ме смятате за бедуин, той се поусмихна и отговори:

— Казвам се Диксън и родният ми град е Стентън.

— Стентън ли? Значи Арканзас!

— Как? Какво? Знаеш дори и това име? — попита той смаяно. Удивлението му бе за мен цяло удоволствие. Но ето че се намеси моят бъбрив Али, като подвикна на американеца:

— Естествено, че ще го знае! Моят ефенди също е християнин, и то алмани!

— Алмани ли е? Немец?

— Да, така е — засмях се аз и продължих на английски: — Но ние можем да разговаряме и на твоя матерен език!

— Каква невероятна среща! — тържествуващо възкликна той. -Трябва да ми разкажеш как си се озовал тук! Що се отнася до мен, аз съм египтолог и арабист, ако мога така да се нарека, и по собствено желание върша изследвания в тази забележителна страна. Баща ми е банкер и неговите средства ми дават възможност да упражнявам професията си, без да имам грижа за насъщния хляб. От дълги години пътувам из Ориента и сега тъкмо бях тръгнал от Ербахна за Мурсук.

— Толкоз повече се радвам, че се запознахме тук, защото и моят път води обратно към Мурсук — след като и аз му казах своето име, продължих: — Познавам Мурсук и ако нямаш нищо против, можеш да отседнеш заедно с мен при моя гостоприемен домакин Манасе бен Ахараб.

— Това е еврейският търговец, нали? — попита той и по лицето му изби гъста руменина, но после бързо изчезна.

— И ти ли го познаваш?

— Дааа… — провлече той някак смутено.

— Well! Засега това не е най-важното — побързах да дам друга насока на разговора. — Все още не сме в Мурсук, а в дуара и затуй нека опитаме печения овен. Докато се запознавахме, съвсем забравихме нашия домакин и не бива повече да го пренебрегваме.

Аз здравата се залових с печеното, ала Диксън почти не яде. Защо ли? От радост заради срещата ни или защото бях споменал името на Манасе бен Ахараб? Струва ми се, че в случая виновна беше втората причина.

Добрите уалад слимани много искаха да останем при тях по-дълго. Лично аз предпочитах в най-скоро време да тръгна на път, понеже бях обещал на моята млада приятелка Рахел да не се бавя, ала макар раната на Диксън да бе лека, през нощта го хвана треска, която продължи по-дълго от очакваното, а дори и след като премина, при тамошния климат не биваше веднага да предприемаме това тридневно пътуване на камили. И така, останахме в дуара цяла седмица, а после най-сърдечно се сбогувахме с бедуините, които ни бяха приели толкова дружелюбно. Никак не им се искаше да ни пуснат да си вървим. Диксън им подари трите камили със седлата и цялата амуниция, а освен това им даде и различни други предмети. Всеки от тях получи от мен по едно искрено „Allah jusallimak“ (Бог да те благослови!). Нищо друго не можех да им подаря, защото нямах баща банкер в Стентън в щата Арканзас.

Четвърта глава Смъртта на Манасе бен Ахараб

И отново видях ширналия се пред погледа ми Мурсук с неговите бостани, овощни градини с нарове и смокини, както и палмови горички. В околностите на града колкото прочутият, толкова и нещастен африкански пътешественик Фогел е наброил почти четиридесет разновидности от последния дървесен вид.

Заради раната на Диксън яздехме бавно и затова пътувахме почти четири дни. Изглежда ездата изобщо не го бе изтощила, но въпреки това той се намираше в такова трескаво състояние, което нямаше нищо общо с ferbis traumatika (Треска вследствие на нараняване. Б. нем. изд.). По скоро беше вътрешна възбуда. Забелязах я, макар че Диксън се мъчеше да я скрие.