От Мурсук до Кайруан

Беше ясно, че отговорът на този въпрос щеше да реши съдбата на пленника — живот или смърт. Ако отново откажеше да даде исканите сведения, Тахаф щеше да даде споменатия от него знак. Не биваше да се бавя повече. Предводителят на тибутите бе застанал на около десетина крачки от скривалището ми, и то с гръб към мен. Всички погледи бяха насочени към него и към пленника. С няколко бързи скока аз се озовах зад гърба му, стиснах го с лявата си ръка за гърлото, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието, метнах го на рамо и побягнах обратно.

— Ето ти го! Дай ми пушките и веднага тръгвай! Получих си карабините, а уалад слиманът нарами изпадналия в безсъзнание Тахаф и се втурна към конете. Всичко стана толкова бързо, че до този миг нито един тидиту не се бе помръднал, нито беше издал някакъв звук. Всички седяха като каменни статуи. Скалата ме прикриваше. Иззад нея се прицелих в тях с карабината „Хенри“ и извиках:

— Виждате ли омагьосаната пушка? Който се помръдне от мястото си, ще получи куршум. Останете ли седнали, на никого от вас, нито на Тахаф ще се случи нещо лошо!

Те продължаваха да седят като истукани.

— Кой от вас е най-старшият след Тахаф? — попитах аз. Никой не отвърна.

— Отговаряйте, иначе омагьосаната ми карабина ще ви изяде! Кой е най-старшият измежду вас?

— Той — отвърна най-сетне един, посочвайки към онзи тидиту, който беше дошъл при нас в шатрата на шейха като пратеник на Тахаф.

— Аха, ти ли си? — обърнах се към него. — Ще разговарям с теб и ти трябва да ми отговаряш, иначе ще те застрелям. Сигурно се сещаш, че не съм сам тук. Тахаф е вече в наши ръце. Ако не ми се подчиняваш — загубен е. Веднага развържи ръцете и краката на пленника!

Страхът го подтикна да изпълни тази заповед. Но вече беше протегнал ръце, когато пак ги отдръпна.

— Давай, бързо! Ще броя само до три: едно… две…

Този път човекът се подчини. Непознатият беше свободен.

— Господарю, кой си ти? — попита ме той. — На кого дължа избавлението си?

— Скоро ще разбереш. А сега бързо ела насам и донеси ремъците, с които беше вързан!

— Не мога да вървя, когато тибутите ме нападнаха, ми простреляха крака.

— Тогава засега остани при тях! Нека те превържат, ако искат да спасят живота на Тахаф — и като се обърнах към разбойниците, продължих: — Чуйте, мъже от племето тибу, този човек ще остане да пренощува при вас. Трябва да му гарантирате спокойствие и сън, нищо лошо не бива да му се случва! Не му причинявайте страдание, иначе с вашия предводител е свършено! Гледайте да не напускате това място преди зазоряване! Щом се появи зорницата, нека двама от вас заедно с чужденеца тръгнат към дуара, но да се спрат на петстотин крачки от него. Този човек трябва да получи обратно всичко, каквото сте му взели. Липсва ли му макар един-единствен предмет, Тахаф няма да бъде освободен. Чухте ли ме?

— Не сме глухи! Аллах да те унищожи! — отвърна ми заместникът на техния предводител.

— Толкова за днес!

Отново се скрих зад скалата и наострил слух, останах там още минута-две. Никой от тибутите не се помръдна. Страхуваха се. Тогава се втурнах към мястото, където ме очакваше уалад слиманът.

— Хамдулиллях, добре че идваш, емир! — посрещна ме той. -Изплъзна ли се от тях? Какво чудо!

— Беше по-лесно, отколкото си мислиш. Ти се справи добре със задачата си. Трябва да те похваля!

— Ох, едва-що пристигнах тук и Тахаф дойде в съзнание. Но аз бързо го вързах и му напъхах в устата един парцал.

— Правилно си постъпил! Ти имаше ли въжета или ремъци? Трябваше да поискам да ми дадат няколко.

— Един бен араб винаги носи такива неща. Кога тръгваме?

— Веднага. Я ми подай този обесник!

Метнах се на седлото, поех пленника и го поставих напреко пред мен. После поехме в тръс обратно към дуара. Човек лесно може да си представи какво вълнение предизвикахме с нашия разказ за случилото се. Отначало добрите хорица се изплашиха, страхуваха се от отмъщението на тибутите, обаче след като им обясних, че Тахаф няма да бъде освободен, преди да е положил най-святата клетва, че се отказва от отмъщение, те се успокоиха.

Пленникът бе отведен и здраво вързан в шатрата на шейха, където и аз пак се подслоних. Бяха ни чакали да се върнем за вечеря и не е трудно да се досетите, че след успешния номер, изигран на тибутите, яденето много ми се услади.

Уалад слиманите не се бяха отърсили съвсем от опасенията си, че все пак е възможно тибутите да се появят, за да освободят предводителя си, обаче аз бях убеден, че няма да се осмелят, понеже така щяха да изложат живота му на голяма опасност. Най-сетне успях да успокоя шейха. Но, естествено, поставихме стражи.

Тахаф беше изпаднал в безсилна ярост и отначало ме обсипваше с хули и ругатни, които приех така спокойно, сякаш изобщо не ги чувах. Но постепенно той проумя, че подобно поведение не му носи никаква изгода. Скоро смени тона и се опита да го удари на пазарлък.

— Добре, нека чужденецът бъде разменен срещу мен — каза той, — обаче онова, което плячкосахме от него, няма да ви го дадем!