Читаем От Мурсук до Кайруан полностью

— Те тръгнаха, без да напълнят меховете си, така че им е нужна вода. Истинският извор на Уади Кояр се намира при нашия дуар, но на два часа бавна езда източно оттук съществува още едно място, където има вода, макар и по малко, отколкото при нас. А там растат и храсти фитна (Вид акация. Б. нем. изд.), от които може да се запали огън. Сигурно ще отидат да лагеруват на това място, а през нощта ще се върнат да нападнат нашия дуар.

— Точно така е! Току-що видях с бинокъла, че се отправят на юг.

— Няма ли да поемем направо в тази посока?

— Не. Ще яздим подир тях съвсем точно по следите им. Така е по-добре.

В същия миг залязващото слънце докосна хоризонта и скоро падна съвсем краткотрайният за онези географски ширини здрач. Ето защо с още по-голямо внимание наблюдавах конниците пред нас — стараех се да запомням много точно през кои места минаваха. По едно време забелязах, че спряха. Ние забавихме крачките на нашите коне, докато противниците ни отново продължиха своя път. Това стана, когато вече беше толкова тъмно, че едва ги различавах.

Оттук нататък можехме да се приближим повечко до тях. И тъй, поехме в тръс към мястото, където бяха спирали. Чувството ми за ориентация бе достатъчно развито, за да не се объркам въпреки тъмнината. Щом се озовахме там, конете ни започнаха да пръхтят и отказаха да продължат. Забелязахме някакви предмети пред нас на земята и скочихме от седлата, за да ги разгледаме.

— Roob Allah — опазил Бог! Трупове! — изплашено извика уалад слиманът.

Той беше прав, наистина бяха три трупа. Дали са лежали вече на това място, когато разбойниците са минали оттук? Прегледах ги. Все още не бяха изстинали. Почувствах, че по ръцете ми полепна кръв.

— Тези хора са убити от тибутите! — заявих аз. — Случайно са ги срещнали, пречукали са ги и вероятно са ги обрали.

— Сигурен ли си?

— Веднага ще разберем.

Пребърках джобовете на трите трупа. Всички бяха съвсем празни, а и в поясите им не намерих нищо. По тях не беше останал да виси и най-малкият предмет.

— Да, те са били убити и ограбени от тибутите — повторих аз. -Кои ли са тези тримата?

Уалад слиманът опипа дрехите им много подробно и внимателно, а после уверено каза:

— Изглежда хората са от Куфарах. Но се чудя каква ли работа са имали по тези места?

— Нима оттук не минават пътници от Куфарах?

— Много рядко, и то все като водачи на чужденци.

— Ако и в този случай е така, значи тибутите са отвлекли чужденеца или чужденците!

— Да, за да изнудят някого да плати откуп, а след това въпреки всичко пак няма да освободят пленниците. Онзи, който попадне в ръцете на разбойниците на пустинята, е загубен.

— Но тогава трябва бързо да ги проследим. Тук с нищо не можем да помогнем. Да не губим време. Уверен ли си, че въпреки тъмнината ще можеш да намериш мястото с водата, за която спомена?

— Да, няма да се объркам.

— Тогава да тръгваме! Може би ще успеем да спасим един човешки живот.

Колкото и малко работа да бяхме имали на това място, все пак огледът на труповете ни бе отнел около четвърт час и изгубеното време трябваше да бъде наваксано. Наистина, не биваше да бързаме кой знае колко, ако не искахме да се приближим до тибутите толкова, че да ни чуят или забележат, преди да сме се добрали до бивака им. Принуден бях изцяло да се осланям на уалад слимана. Звездите се бяха вече появили, но все още светлината им не бе достатъчно силна. Глухият скърцащ шум от стъпките на конете ни в дълбокия пясък стигаше по-надалеч от погледа ни.

Моят спътник оправда доверието ми. Откакто напуснахме дуара, бяха изминали вече може би два часа, когато право пред нас проблясна малка светлинка, която с приближаването ни ставаше все по-голяма и по-ярка.

— Това е лагерният огън на тибутите. Няма да яздим чак дотам, нали? — попита ме моят водач.

— Опиши ми мястото! Значи там има храсти. А теренът равен ли е?

— Не е, понеже мястото граничи с външната страна на горната Уади, от чиято вътрешна страна там, долу, вдясно е разположен нашият дуар. Външната стена на долината се извива навътре във формата на тясна подкова, обградена от храсти фитна. Водата е в дъното на тази „подкова“.

— Значи са се настанили в задната й част. Ще имаш ли куража да се промъкнеш между храстите в гръб на тибутите?

— Ефенди, не съм страхливец, а тъй като си с мен, съвсем нямам причина да се боя.

— Тогава нека първо отбием конете встрани, за да потърсим някое удобно място, където можем да ги оставим.

Скоро намерихме подходящо скривалище за животните. Стигнахме до скалистите хълмове, образуващи северната страна на Уади, и там открихме няколко по-големи камъка, за които вързахме конете. После дадох подробни указания на уалад слимана как да се държи и започнахме да се промъкваме към бивака на тибутите. Вървях пръв. Когато се озовахме доста наблизо, легнахме на земята, за да изминем останалата част от пътя си пълзешком.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Недобрый час
Недобрый час

Что делает девочка в 11 лет? Учится, спорит с родителями, болтает с подружками о мальчишках… Мир 11-летней сироты Мошки Май немного иной. Она всеми способами пытается заработать средства на жизнь себе и своему питомцу, своенравному гусю Сарацину. Едва выбравшись из одной неприятности, Мошка и ее спутник, поэт и авантюрист Эпонимий Клент, узнают, что негодяи собираются похитить Лучезару, дочь мэра города Побор. Не раздумывая они отправляются в путешествие, чтобы выручить девушку и заодно поправить свое материальное положение… Только вот Побор — непростой город. За благополучным фасадом Дневного Побора скрывается мрачная жизнь обитателей ночного города. После захода солнца на улицы выезжает зловещая черная карета, а добрые жители дневного города трепещут от страха за закрытыми дверями своих домов.Мошка и Клент разрабатывают хитроумный план по спасению Лучезары. Но вот вопрос, хочет ли дочка мэра, чтобы ее спасали? И кто поможет Мошке, которая рискует навсегда остаться во мраке и больше не увидеть солнечного света? Тик-так, тик-так… Время идет, всего три дня есть у Мошки, чтобы выбраться из царства ночи.

Габриэль Гарсия Маркес , Фрэнсис Хардинг

Фантастика / Политический детектив / Фантастика для детей / Классическая проза / Фэнтези