От Мурсук до Кайруан

— Те тръгнаха, без да напълнят меховете си, така че им е нужна вода. Истинският извор на Уади Кояр се намира при нашия дуар, но на два часа бавна езда източно оттук съществува още едно място, където има вода, макар и по малко, отколкото при нас. А там растат и храсти фитна (Вид акация. Б. нем. изд.), от които може да се запали огън. Сигурно ще отидат да лагеруват на това място, а през нощта ще се върнат да нападнат нашия дуар.

— Точно така е! Току-що видях с бинокъла, че се отправят на юг.

— Няма ли да поемем направо в тази посока?

— Не. Ще яздим подир тях съвсем точно по следите им. Така е по-добре.

В същия миг залязващото слънце докосна хоризонта и скоро падна съвсем краткотрайният за онези географски ширини здрач. Ето защо с още по-голямо внимание наблюдавах конниците пред нас — стараех се да запомням много точно през кои места минаваха. По едно време забелязах, че спряха. Ние забавихме крачките на нашите коне, докато противниците ни отново продължиха своя път. Това стана, когато вече беше толкова тъмно, че едва ги различавах.

Оттук нататък можехме да се приближим повечко до тях. И тъй, поехме в тръс към мястото, където бяха спирали. Чувството ми за ориентация бе достатъчно развито, за да не се объркам въпреки тъмнината. Щом се озовахме там, конете ни започнаха да пръхтят и отказаха да продължат. Забелязахме някакви предмети пред нас на земята и скочихме от седлата, за да ги разгледаме.

— Roob Allah — опазил Бог! Трупове! — изплашено извика уалад слиманът.

Той беше прав, наистина бяха три трупа. Дали са лежали вече на това място, когато разбойниците са минали оттук? Прегледах ги. Все още не бяха изстинали. Почувствах, че по ръцете ми полепна кръв.

— Тези хора са убити от тибутите! — заявих аз. — Случайно са ги срещнали, пречукали са ги и вероятно са ги обрали.

— Сигурен ли си?

— Веднага ще разберем.

Пребърках джобовете на трите трупа. Всички бяха съвсем празни, а и в поясите им не намерих нищо. По тях не беше останал да виси и най-малкият предмет.

— Да, те са били убити и ограбени от тибутите — повторих аз. -Кои ли са тези тримата?

Уалад слиманът опипа дрехите им много подробно и внимателно, а после уверено каза:

— Изглежда хората са от Куфарах. Но се чудя каква ли работа са имали по тези места?

— Нима оттук не минават пътници от Куфарах?

— Много рядко, и то все като водачи на чужденци.

— Ако и в този случай е така, значи тибутите са отвлекли чужденеца или чужденците!

— Да, за да изнудят някого да плати откуп, а след това въпреки всичко пак няма да освободят пленниците. Онзи, който попадне в ръцете на разбойниците на пустинята, е загубен.

— Но тогава трябва бързо да ги проследим. Тук с нищо не можем да помогнем. Да не губим време. Уверен ли си, че въпреки тъмнината ще можеш да намериш мястото с водата, за която спомена?

— Да, няма да се объркам.

— Тогава да тръгваме! Може би ще успеем да спасим един човешки живот.

Колкото и малко работа да бяхме имали на това място, все пак огледът на труповете ни бе отнел около четвърт час и изгубеното време трябваше да бъде наваксано. Наистина, не биваше да бързаме кой знае колко, ако не искахме да се приближим до тибутите толкова, че да ни чуят или забележат, преди да сме се добрали до бивака им. Принуден бях изцяло да се осланям на уалад слимана. Звездите се бяха вече появили, но все още светлината им не бе достатъчно силна. Глухият скърцащ шум от стъпките на конете ни в дълбокия пясък стигаше по-надалеч от погледа ни.

Моят спътник оправда доверието ми. Откакто напуснахме дуара, бяха изминали вече може би два часа, когато право пред нас проблясна малка светлинка, която с приближаването ни ставаше все по-голяма и по-ярка.

— Това е лагерният огън на тибутите. Няма да яздим чак дотам, нали? — попита ме моят водач.

— Опиши ми мястото! Значи там има храсти. А теренът равен ли е?

— Не е, понеже мястото граничи с външната страна на горната Уади, от чиято вътрешна страна там, долу, вдясно е разположен нашият дуар. Външната стена на долината се извива навътре във формата на тясна подкова, обградена от храсти фитна. Водата е в дъното на тази „подкова“.

— Значи са се настанили в задната й част. Ще имаш ли куража да се промъкнеш между храстите в гръб на тибутите?

— Ефенди, не съм страхливец, а тъй като си с мен, съвсем нямам причина да се боя.

— Тогава нека първо отбием конете встрани, за да потърсим някое удобно място, където можем да ги оставим.

Скоро намерихме подходящо скривалище за животните. Стигнахме до скалистите хълмове, образуващи северната страна на Уади, и там открихме няколко по-големи камъка, за които вързахме конете. После дадох подробни указания на уалад слимана как да се държи и започнахме да се промъкваме към бивака на тибутите. Вървях пръв. Когато се озовахме доста наблизо, легнахме на земята, за да изминем останалата част от пътя си пълзешком.