От Мурсук до Кайруан

— Нима не съм тук с вълшебната пушка в ръка? Колкото и светкавично да действат, куршумите ми ще се окажат още по-бързи. Няма защо да се тревожиш.

— Да, наистина не се боим нито от Тахаф, нито от яростта му — подкрепи ме Али. — Ние сме велики воини и сме неотразими във всички неща. Запознати сме с всички науки на небето и на земята и дори с всичко, което се намира под нея. Никой не може да ни се противопостави!

Този самохвалко! Самият аз съвсем не бях в толкова ведро настроение, както се преструвах, знаех, че с помощта на моята карабина „Хенри“ щях да се справя с всичките тибути, ако исках да ги избия, но там е работата, че не исках. Не бива един човешки живот да се унищожава тъй лекомислено. Преструвах се на толкова хладнокръвен, защото разчитах на страха, който изпитваха от пушката ми. И в това се състоеше цялото ми превъзходство.

Наблюдавах как пратеникът на Тахаф се приближи до своите хора, които до един се бяха събрали пред голямата шатра и разглеждаха кратунките. Естествено се учудиха, когато го видяха да идва с вързани ръце. Започна да им разказва. През това време те оживено жестикулираха и крещяха. После грабнаха оръжията си и изглежда се канеха да се втурнат към нас. Тогава аз показах от шатрата дулото на моята карабина. Те го забелязаха и останаха по местата си. Започнаха да се съвещават, но не стигнаха до никакво решение. Или не вземаха заплахата ми на сериозно, понеже все още не познаваха качествата на карабината ми, или пък гордостта не им позволяваше да избягат от един-единствен човек.

Така изминаха пет минути… десет минути… четвърт час. Ако исках да постигна целта си, не биваше да проявявам слабост или снизхождение. Те трябваше да разберат, че държа на думата си. Налагаше се една камила да бъде пожертвана. Жалко за животното, но нямаше как.

Прицелих се в една от техните хеджини и натиснах спусъка. Същия миг тя рухна на земята. Многогласен яростен вик бе отговорът, обаче въпреки това те все още не се приготвяха за път. Е, добре! Излязох пред шатрата и им извиках:

— Слушайте, синове на племето тибу! Мина времето на приказките и вече ще действам. Но засега ще пощадя живота ви, а само ще ранявам. Няма да убивам. Ала за следващия няма да има милост. Куршумът ми ще улучи десния лакът на Тахаф.

Едновременно с последните ми думи проехтя моят изстрел. Тахаф потрепна и силно извика. Куршумът безпогрешно беше пронизал лакътя му. В следващия миг вече не се виждаше нито един тидиту. Те се изпокриха в шатрите си, които малко след това се раздвижиха — бяха започнали да ги събират. Най-сетне моята твърдост бе донесла желания резултат. Разбира се, можех да бъда и още по-суров и да застрелям Тахаф, ако човешкият живот за мен нямаше толкова висока стойност.

Въпреки всичко, играех опасна игра. Хората от племето тибу минаваха за едни от най-дивите и най-брутални мохамедани, каквито може да има. Към това се прибавяше и обстоятелството, че бях ранил предводителя им. Кажи-речи бе цяло чудо, че въпреки автоматичната ми пушка, все още не се бяха втурнали да ме убият. Сигурно начинът, по който се бях отнесъл с техния пратеник, им беше направил толкова силно впечатление, че се бояха от мен, въпреки голямото си числено превъзходство.

Но направеното дотук ми се струваше недостатъчно. Не беше изключено моменталният им страх да изчезне и въпреки всичко да се опитат да ме нападнат. Трябваше да ги държа в напрежение, като застрелям още една от камилите им. Тези хора се нуждаеха от животните си толкова много, че после едва ли щяха да ги излагат повече на куршумите ми. И така, изчаках още една-две минути и отново стрелях със същия успех, както и преди.

Когато камилата падна на земята, пак се разнесе многогласен вик. После за кратко време се възцари тишина — изглежда бандитите се съвещаваха. След това един тидиту се появи иззад голямата шатра, вдигна високо ръце, сякаш да се защити или помоли, и извика:

— Чакай, спри! Не стреляй! Тръгваме си.

— Но бързо, иначе пак ще стрелям! — отвърнах му, като вдигнах карабината в положение за стрелба.

Този път те се заловиха с трескава бързина да свалят шатрите, да сгъват платнищата и да ги връзват, заедно с прътите. При тази работа нямаше как да се крият, така че ако желаех, беше съвсем лесно да застрелям неколцина от тях. Естествено, не го направих. Нещо повече — бях радостен, че не предприеха никакви враждебни действия срещу мен. Вярно, че стоях в шатрата, обаче стърчащото дуло на пушката ми несъмнено съвсем точно издаваше мястото, където се намирах, тъй че всеки един от тях никак нямаше да е трудно да ме застреля от някое място, което бе извън полезрението ми. Но никой не се осмели на подобна постъпка, а това бе сигурен признак, че здравата ги бях наплашил.