От Мурсук до Кайруан

— О, не, още през нощта. Именно защото не дойде при мен, аз останах будна, за да я чакам. И тъй като все не идваше и не идваше, отидох да я потърся в градината. Но там я нямаше. Събудих господаря, на когото тя също не беше казала обичайното „лека нощ“. Потърсихме я в спалнята й, но напразно. Тогава изпратихме хора из града, ала никой не намери моята любимка.

— Нямаше ли следи в градината?

— Не. Господарят извести случилото се на пашата и тогава самият той дойде, като доведе много аскери и субати (Войници и полицаи. Б. нем. изд.), които трябваше всичко да проверят. Нищо не намериха. После претърсиха цялата околност, но пак безрезултатно. О, сихди, с какво нетърпение те чакахме, за да ни помогнеш и посъветваш!

— След шест дни навярно са заличени всички следи. Господарят ти е при пашата, така ли?

— Да. Той ходи при него по няколко пъти на ден да го пита дали все още не са открили нещо и да го насърчи да продължи издирването. Я чуй! Въвеждат коня му в двора, значи се е върнал. Говори с него, ефенди, говори с него! Може би ще успееш да откриеш някаква следа.

Манасе бен Ахараб ме посрещна с радостен възглас. Изглеждаше много отпаднал. Необяснимото изчезване на дъщеря му разяждаше душата и тялото му, това си личеше още от пръв поглед. Накарах го всичко да ми разкаже. За съжаление не можа да ми съобщи нищо повече от онова, което вече знаех от Ребека, ала въпреки всичко той възлагаше големи надежди на помощта ми.

— Ефенди, искай от мен каквото пожелаеш и аз ще ти го дам, стига само да ми върнеш светлината на очите и радостта на сърцето ми! — помоли ме той.

— Манасе, съчувствам ти и самият аз съм силно потресен от случилото се — отвърнах му, — но как мога аз, чужденецът, да ти върна изчезналата дъщеря, след като всички усилия, положени от пашата и неговите хора, са останали съвсем безплодни?

— О, аз знам, че много си видял и преживял. Вече си вършил някои неща, с които никой друг не би могъл да се справи и все ще намериш някакъв начин да постигнем целта си.

— За съжаление трябва да ти призная, че се съмнявам, но въпреки това ще направим всичко възможно. Ела да отидем в градината!

Излязохме навън и претърсихме всяко кътче. Най-внимателно огледах всеки храст, всеки камък от дувара — ала напразно. Беше изминало твърде много време.

— Не ни остава да предполагаме нищо друго, освен че е била отвлечена — казах аз. — Дъщеря ти е била прехвърлена през зида. Несъмнено е имало някакви видими следи,обаче хората на пашата са ги заличили и вече не можем да ги забележим. Те явно нищо не разбират от подобна работа. Ти вярваш ли също, че е била отвлечена?

— Да.

— Имаш ли някакви по-определени подозрения?

— Имам. Пашата ми забрани да го споменавам, понеже така лесно може всичко да се провали, но на теб ти имам доверие, защото си дискретен човек. Познавам един мъж, който искаше да вземе дъщеря ми за жена.

— Аха! Кой е той?

— Един хариб (Чужденец. Б. нем. изд.). Беше мой гост и като отплата за гостоприемството ми отчужди от мен сърцето на моето дете.

— Отчужди ли го? Значи е успял да спечели благосклонността на Рахел?

— Да. Аз го изгоних. Преди да напусне дома ми, той успя да се срещне с Рахел, да я успокои и убеди, че въпреки всичко ще му стане жена. Ето защо тя и по-късно остана весела и не тъгуваше. Даже има смелостта от време на време да ми говори за него.

— А той веднага ли напусна Мурсук?

— О, не, премести се при един мамелюк, където остана да живее още няколко седмици.

Нямаше как да не се сетя за Диксън и затова попитах:

— Как се казва мамелюкът?

— Алаф.

— Аха! А чужденецът?

— Казва се Диксън и идва от Билад Амирика.

— Машаллах! Той значи! — възкликнах аз.

— Познаваш ли го? — припряно ме попита Манасе. Преди да успея да му отговоря, в градината дойде един негър и съобщи на господаря си, че трябвало бързо да отиде при пашата, който имал да му казва нещо важно.

— И ти ще дойдеш с мен, ефенди! — подкани ме Манасе. -Трябва да чуеш за какво става въпрос и после да вземеш участие в съвещанието ни.

Десетина минути по-късно стояхме пред най-висшия чиновник на падишаха. Той съобщи на евреина, че похитителят е заловен и по негов знак в помещението въведоха вързания злодей. И този злодей… беше Диксън!

Американецът бе силно възбуден. Щом ме видя, той направи безуспешен опит да се освободи от въжетата си и ми извика на английски:

— Какъв късмет, че си тук! Представи си — едва бях отседнал при моя хазаин, когато онзи тип изпрати един човек да доведе войниците, които ме арестуваха! Обвиняват ме, че тайно съм бил отвлякъл Рахел, дъщерята на Манасе.

— Знам. Значи ти обичаш това девойче?

— Да. Премълчах го пред теб, но сега съм принуден да го призная. Наистина ли е изчезнала?

— Да. И никой не знае къде е.

— По дяволите! Махни тези въжета и незабавно ще претърся цяла Триполитания. (Обширна област в днешна северозападна Либия. Б. пр.)

Няма да намеря покой, докато не я открия!