От Мурсук до Кайруан

— Дойде един тидиту и пожела да разговаря с господаря. Само след няколко минути си тръгна, а ние заварихме господаря облян в собствената си кръв.

— Бедуинът ли го е ранил?

— Да, искал е да го убие.

— Защо?

— Господарят разказа всичко на пашата, който дойде скоро след това. Онзи тидиту настоял да му подпишат документ, че Рахел, моята любимка, може да стане мохамеданка в Каируан. Господарят му отказал и затова го прониза с нож. Превързахме го, ала сигурно ще умре. Лежи съвсем неподвижно, говори едва-едва, и то много тихо. Все питаше за теб.

— Какво нещастие! Къде е той! Заведи ме при него! Тя изпълни подканата ми. Щом влязохме в стаята и погледът ми падна върху Манасе, веднага разбрах, че идваме твърде късно. Той бе мъртъв. Току-що беше издъхнал. На долния край на леглото му седяха двамата знахари, които се наричаха лекари. Близо до главата на Манасе се беше настанил някакъв чиновник заедно с тримата свидетели. Той ни огледа изпитателно, изправи се бавно и достолепно и ме попита:

— Ти ли си чужденецът Кара бен Немзи Ефенди, за когото ми говори мъртвецът? А спътникът ти от Америка ли е?

— Да. — отвърнах аз.

— Тогава пред тези свидетели трябва да ви съобщя нещо. Той направи знак на лекарите и след като те излязоха, продължи:

— Дъщерята на този мъртвец не му е истинска дъщеря. Тя не е и еврейка, а християнка.

— Ама че изненада! — възкликнах аз, а той разказа следното:

— Преди да умре, Манасе изповяда своята тайна. Още като беден търговец той попаднал в Джида, разположен преди Мека, града на Пророка. Там el Haua el Asfar (Холера. Б. нем. изд.) отнемала живота на много хора. Манасе бен Ахараб видял на една уличка да лежи умиращ човек с малко хубаво момиченце. Умиращият го повикал и му казал, че е наути (Моряк. Б. нем. изд.) от Билад Франза (Франция. Б. нем. изд.), а детето било внуче на някакъв прочут рейс. (Капитан на кораб. Б. нем. изд.) Трябвало да го заведе в Билад Франза, обаче нямало да може, защото тук го сграбчила смъртта. Непознатият помолил Манасе да отиде с момиченцето в Суец при консула и му дал портфейл, който бил собственост на детето. Вътре имало едри банкноти и някакви документи на чужд език. Само след броени минути болният наути умрял, а Манасе взел момиченцето и портфейла. Мислел да постъпи почтено, ала парите се оказали по-силни от съвестта му. Той взел детето у дома си и унищожил документите. В Кайро разменил банкнотите срещу злато и заминал с внучката на прочутия рейс първо за Тунис, а после стигнал чак дотук, до Мурсук, понеже мислел, че в този толкова далечен град никога няма да се разкрие онова, което бил направил. Той станал добър баща на чуждото внуче, но никога не могъл да забрави, че го е измамил. Но ето че изневиделица го връхлетяла смъртта и Манасе наредил да ме извикат, за да ми разкаже тази история. Завещанието му е в ръката ми. Цялото му състояние принадлежи на внучката на прочутия рейс, а тя трябва да стане жена на мъжа от Амирика.

Чиновникът млъкна, а ние двамата стояхме като вцепенени. Най-сетне го попитах:

— Откъде знаеш, че е християнка?

— Умиращият наути е казал така.

— Как се е казвал дядото, прочутият рейс?

— Никой не знае, понеже Манасе е унищожил документите, без да успее да ги разчете.

— Кой ще бъде изпълнител на завещанието?

— Самият паша. Трябва да се обърнете към него. Манасе бен Ахараб спомена и още за някакъв сахаб (Амулет, медальон. Б. нем. изд.), който Рахел носела на врата си. Нека го отвори и да види какво има в него. Сега отивам при пашата, за да му докладвам всичко и да му предам завещанието. Той ще изпрати някой да ви повика, за да разговаря с вас.

Заедно с тримата свидетели той се отдалечи и ние останахме сами с мъртвеца, когото до този момент смятахме за баща на Рахел. Какъв голям грях бе извършил той спрямо нея! Беше я отнел заедно със собствеността й от живеещите толкова далеч нейни близки. Кои ли бяха те, къде ли се намираха? Във Франция ли? Кой ли беше дядо й, прочутият капитан, и как се беше озовала в тези далечни земи под грижите на един обикновен моряк? Дали амулетът щеше да даде отговор на тези въпроси?

Вече нямаше съмнение, че Рахел е отвлечена в Каируан. Трябваше да я освободим. Диксън, на когото обещах помощта си, предпочиташе незабавно да тръгне натам, защото много се страхуваше за любимата си. Но първо се налагаше да погребем Манасе бен Ахараб, а после трябваше да осигурим наследството на Рахел. Диксън не се нуждаеше от него, понеже беше богат човек, но той смяташе за свой дълг, доколкото бе възможно, да запази собствеността и имуществото на Манасе за своята любима и аз подкрепих това негово намерение. Естествено една значителна част щеше да попадне в касата на пашата, както и в други джобове, и навярно всичко щеше да се стопи като парче лед, ако „пиявиците“ на Мурсук не се страхуваха от американския консул в Триполи и ако не се опасяваха, че след време можеше да им се наложи не само всичко да връщат, ами дори да се бръкнат по-дълбоко и в собствения си джоб.