От Мурсук до Кайруан

Доста време измина, докато уредим всичко и успеем да тръгнем на път. Трябваше да отидем в Триполи. Това е едно продължително пътуване. На доктор Нахтигал са му били необходими тридесет и седем дни, за да измине този опасен маршрут. Но ние напредвахме по-бързо, понеже Диксън бе достатъчно богат, за да купи най-хубавите ездитни камили. Въпреки всичко, за изпълнения с тревожен копнеж по Рахел американец пътуването ни не бе достатъчно бързо.

Когато пристигнахме в Триполи, ни очакваха различни съвещания и разговори с консула и турските власти, които не искаха да разрешат наследството да напусне границите на страната и на първо време го конфискуваха, и то с пълно право, понеже наследничката изобщо не присъстваше, а тепърва трябваше да бъде освободена от ръцете на тибутите.

Не можехме и да помислим да пътуваме за Каируан по суша, защото така трябваше да яздим месеци. Налагаше се да тръгнем по вода. Но нямаше кораб, с който да стигнем до Суза. Английските и френските кораби спираха само в Сфакс, тъй че в крайна сметка капитанът на един тунезийски плавателен съд с водоизместимост от около сто регистъртона, се съгласи да ни закара до Суза.

Тъй като, ако някой в Каируан разкриеше, че не сме мюсюлмани, ни очакваше сигурна смърт, трябваше да крием, че сме християни. Ето защо се представихме на капитана за египетски офицери, които са тръгнали да закупят расови коне и искат да използват случая да посетят свещения град. Самият капитан беше вече ходил там и по време на плаването ни го описа толкова подробно, че поне донякъде можехме да се смятаме за осведомени. Разбира се, това съвсем не бе достатъчно.

Пътуването ни с кораба беше изключително скучно, но премина без премеждия. Западналият Суза не ни задържа по-дълго, отколкото бе необходимо, за да си купим коне, понеже в Триполи бяхме продали камилите си.

Пета глава Свещеният град Кайруан

Каируан или както още го изговарят — Керуан, се намира на мястото на старинния Викус Аугусти в мочурлива равнина, където погледът не съзира нито едно дърво. Най-много тук и там да се мерне някой самотен гол храст, чийто млади филизи са били унищожени от животните. Ездата през подобна местност е малко привлекателна и ето защо се зарадвахме, когато привечер на втория ден се озовахме недалеч от града.

Като казвам, че се „зарадвахме“, то това, разбира се, не се отнася до общото ни душевно състояние, което нямаше нищо общо с понятието „радост“. Очакващите ни опасности бяха толкова големи, че когато пред нас се появиха първите къщи на свещения град, ние се спогледахме много сериозно и угрижено. Ала разкрилата се гледка не беше никак свещена, а по-скоро твърде недостойна. Изглежда някога тук бе имало защитен вал, но от него бяха останали само руини, по които растяха бурени и храсти.

— Че ще влезем в града, ще влезем — обадих се аз, — но как и кога ще излезем?

— Все ще излезем, живи или мъртви — едно от двете — отвърна Диксън. — За мен най-важното е дали Рахел се намира в тази свещена дупка.

— Убеден съм че е тук.

— Но къде?

— Все ще научим.

— От кого? — продължи да ме разпитва американецът, като направи такава физиономия, сякаш вече трябваше да си сложи главата на дръвника.

— Мистър Диксън, не бъди толкова унил! Който започне някое дело с бодър дух и повече кураж, постига целта си по-лесно, по-бързо и по-сигурно от онзи, който се страхува.

— Чувството, което ме потиска, не е страх, а тревога. Види ли ни някой от тибутите, буквално ще ни разкъсат на парчета.

— Не е необходимо да се излагаме на показ, та всеки да ни забележи!

— Ами къде ще отседнем? В някой изискан хотел или в странноприемница за чирачета?

— Тук наистина има различни манзил (Странноприемници. Б. нем. изд.), но ще трябва да ги избягваме. Ще потърсим някое място, където имат достъп само привилегировани хора.

— И къде е туй място?

— Ти забравяш, че сега сме египетски офицери и че в този хубав свещен град има khassa esch schanuf3a поддържане на реда и за охрана на джамията.

— Почетна гвардия ли? Наистина. Но да не искаш да проявим такава дързост, такава безразсъдна смелост…! ?

— Естествено, че искам. Колкото по-голяма е дързостта, толкова по-малка е опасността. Ще се представим на господа офицерите от тази гвардия.

— Хрумването ти граничи с безумие!

— Но не е лошо. Имай му доверие!

— Както и да е, прави каквото искаш!

Трябва да отбележа, че се държахме досущ като благочестиви мюсюлмани. Дори си носехме молитвени килимчета. Скрихме всичко европейско и особено револверите. Слънцето тъкмо се канеше да залезе и когато свърнахме във втората улица, се разнесоха звуците на дървеното клепало, а мюезинът започна да вика от високото минаре:

— Haj alas salah, haj alal felah! Es salah cher min en nom. Allah akbar, la ilaha il Allah — да се помолим за нашето спасение! Молитвата е по-добра от съня. Бог е велик, няма друг Бог освен Аллах!