От Мурсук до Кайруан

— Ей там живее моллата, при когото е Розата от Мурсук.

— Как се казва този благочестив човек? — осведомих се аз с най-голямото възможно безразличие.

— Почетното му име е Абу Дияна (Баща на благочестивостта. Б. нем. изд.). Искаш ли да се запознаеш с него?

— Душата ми ще се зарадва, ако мога да видя един правоверен, към когото Аллах е толкова благосклонен.

— Той е мой приятел. Нека влезем! Ще е щастлив да посрещне у дома си двама толкова благочестиви офицери от Маср (Египет. Б. нем. изд.).

Наистина имахме голям късмет. Заварихме моллата у дома. Той бе човек с много достопочтена външност и ние разговаряхме с него около половин час. Но нито стана дума за Рахел, нито успяхме да я видим. Не биваше да злоупотребяваме с благосклонността на щастливата ни звезда.

Щом се прибрахме, мюдирът ни покани в жилището си, където сред благоуханен тютюнев дим ни попита какво мислим да предприемем най-напред относно нашата делова работа, а именно покупката на коне. Отговорих му:

— Доколкото ми е известно, в околностите на Каируан пасат стадата на две племена — на уалад кралифа и на уалад салас. Кое от тях има по-хубави коне?

— И едните, и другите, но уалад саласите се намират по-близо, а шейхът им ми е задължен. Той сигурно ще ви посрещне добре. Ако нямате нищо против, ще се радвам много да ви придружа.

— Така само ще увеличиш благодарността ни.

— Тогава нека тръгнем на път веднага щом обядваме и малко подремнем.

Този човек беше извънредно услужлив и дълбоко в себе си съжалявах, че бяхме принудени да го мамим. След като се прибрахме в нашата стая, Диксън изказа същата мисъл, а после продължи:

— Можем да сме много доволни от досегашния си успех. Вече знаем къде да търсим Рахел. Но как ли ще се доберем до нея и как ще я изведем от града?

— За това — по-късно. Първо трябва да намерим добри коне. Тези нищо не струват.

— До Суза все ще издържат.

— До Суза ли? На връщане няма да минем оттам. Това би означавало сигурната ни гибел.

-Защо?

— Естествено, ще ни преследват. Ще можем ли в Суза достатъчно бързо да се спасим на някой кораб?

— Не, прав си! Би трябвало съвсем случайно точно тогава на пристана да има някакъв плавателен съд.

— И в такъв случай рискът остава твърде голям, понеже, ако екипажът е съставен от мюсюлмани, те ще ни предадат в ръцете на преследвачите. Можем да избягаме само по суша, и то в посока към Сфакс.

— Тогава наистина ще са ни нужни много добри коне.

— Които ще купим днес от уалад саласите. Ако ще отвличаме Рахел от Каируан, всичко трябва да е подготвено. Ще са ни необходими и дрехи за девойката. Тя не може да ходи или да язди през града в женското си облекло.

— Не може. Веднага ще се погрижа за това. Тръгвам към пазара за дрехи.

— Знаеш ли къде се намира?

-Ще разпитам.

— Но внимавай да не ти се изпречи на пътя някой от тибутите! Той действително изпълни задачата си успешно; съвсем скоро донесе всички необходими дрехи за Рахел, които сигурно щяха да й станат. Облечена в тях, тя несъмнено щеше да изглежда като някое хубаво четиринадесетгодишно момче.

Следобед полегнахме малко да си починем, а после на коне поехме към селото на уалад саласите. Освен „фелдмаршала“ ни придружаваха и неколцина негови офицери. Посрещнаха ни добре и ние купихме три чудесни много бързи коня заедно с пълната амуниция, обаче не ги взехме с нас в града. Животните останаха на пасбището и се уговорихме, че ще можем да дойдем да ги вземем веднага щом ни потрябват.

Всъщност нищо неподозиращите мюсюлмани би трябвало да си зададат въпроса защо ли се нуждаехме от три коня, и то заедно със седлата. Но не било писано проницателността им да бъде дълго поставена на изпитание, понеже решителната развръзка беше много по-близко, отколкото си мислехме. Когато вечерта отново останахме сами, ние започнахме да кроим различни планове, да ги съпоставяме и преценяваме. Ала това се оказа излишно, понеже всичко стана от само себе си без нашата намеса.

На сутринта „фелдмаршалът“ ни подкани пак да посетим джамията. Никак не ни се искаше, обаче не биваше да му отказваме. В една от колонадите се срещнахме с моллата, който се зарадва да ни види, показа ни по-значимите параклиси и после ни покани в дома си. Още предишния ден беше забелязал, че съм запознат с мохамеданската литература и искаше да ми покаже преписа на някакъв религиозен труд, който бил направил собственоръчно. Дори да ни беше възможно да откажем, пак нямаше да го сторим, защото се надявахме да узнаем нещо за Рахел. И така, тръгнахме с него.

В стаята седяхме четирима души — моллата, мюдирът, Диксън и аз и говорехме за книгата. Внезапно вратата се отвори и видяхме… Рахел, която по някаква причина идваше при своя учител. Тя бе твърде млада и твърде неопитна, за да може да се овладее или да се преструва и аз веднага си казах, че решителният миг е настъпил.

Скочих на крака. Диксън също. Рахел остана няколко секунди като вцепенена, но после безкрайно зарадвана извика:

— Моят любим, моят любим! Хамдулиллях, спасена съм! Свободна съм! Дошъл си, както вярвах, и си ме намерил!

Тя стремително се втурна към него и в следващия миг увисна на врата му.