От Мурсук до Кайруан

Всички хора по улицата незабавно коленичиха да се молят. Ние спряхме, скочихме от конете, постлахме килимчетата и започнахме да подражаваме предписаните движения. Недалеч от нас се молеше един стар войник. Аз не го изпусках из очи и щом церемонията приключи, го извиках да се приближи, метнах се на седлото и го попитах:

— Знаеш ли къде живее мюдирът? (Управител на град. Б. нем. изд.)

— Да, господарю — отговори ми той.

— Ние сме субати (Офицери. Б. нем. изд.), заведи ни при него!

Той скръсти ръце на гърди, поклони се и се подчини на заповедта. Бързо се мръкваше. Нямаше защо да се опасяваме, че някой ще ни разпознае. Минахме по няколко улички, които ни отведоха близо до джамията Окба. През широка порта влязохме в някакъв двор, където скочихме от седлата. Войникът изчезна и скоро се появи един колагаси (Капитан. Б. нем. изд.) със зверски поглед и ни попита какво искаме. Подхвърлих му първите две имена, които ми хрумнаха, и му казах, че сме мир алай и райе табур (Полковник и майор. Б. нем. изд.) от войската на египетския вицекрал и, както се полага, идваме да доложим за пристигането си и да попитаме къде можем да живеем. Той ни помоли за малко търпение и се отдалечи, ала скоро се върна и ни заяви:

— Мюширът (Фелдмаршал. Б. нем. изд.) прие рапорта ви с благоволение и ме накара да ви помоля да се явите при него.

Почетната гвардия наброяваше сто души. Нейният командир се титулуваше сам фелдмаршал — типично по ориенталски! Той беше стара кримка и ни посрещна седнал на една рогозка. Накара ни да се настаним до него и ни поднесоха кафе и чибуци. Зададе ни куп въпроси — кой от кой по-неловък и по-глупав. Отговорихме му скромно и сдържано, като му направихме толкова добро впечатление, че ни покани да му гостуваме и да живеем при него, което, разбира се, приехме. Той нареди на всички офицери и на стотината му войници, те не бяха по-малко от двайсет, да дойдат.

Ядохме студено месо и разговаряхме по военни въпроси, но по такъв начин, че ние двамата положихме големи усилия, за да останем сериозни. Благоразположението на „господата бойни другари“ нарастваше непрекъснато и всеки от тях обеща да ни помогне при покупката на коне. Надълго и нашироко трябваше да им разкажем за хадифа, както и за хадифата-еминех, най-красивата жена на Египет, която обаче далеч не можела да се мери с Уарда (Роза. Б. нем. изд.) на Мурсук. Когато попитах коя е тази Уарда, един млад мюлазим (Лейтенант. Б. нем. изд.) ми отговори много въодушевено:

— Тя дойде съвсем наскоро от Мурсук и е еврейка. Ще става жена на някакъв тидиту, който иска да я помохамеданчи. Според обичая на тамошните жени тя ходи без фередже и всеки може да се наслади на нейната хубост.

Той продължи все така да я възхвалява още известно време, а и останалите го поддържаха. Те бяха не по-малко възхитени от него. Ние тайно се спогледахме. Ето че вече бяхме узнали каквото искахме! С няколко кратки въпроса аз се погрижих да не сменяме темата на разговор, докато най-сетне научихме всичко. Рахел не живеела с Тахаф, а била при жената на някакъв молла (Духовник, учител. Б. нем. изд.), който я обучавал в исляма. Тахаф я посещавал само от време на време, за да види как напредва в учението. Мюлазимът усмихнато добави:

— Той я е довел в свещения град, за да я направи мюсюлманка, а после да се ожени за нея и да си замине. Ама тази работа няма да я бъде. Тя е безкрайно хубава и всички я наричат Розата на Мурсук. След като стане правоверна, тук ще се намерят поне сто знатни мъже, които ще пожелаят да я притежават и грозният тидиту ще се види принуден да се откаже от нея.

Когато офицерите се разотидоха, бе станало вече много късно. „Фелдмаршалът“ лично ни заведе до стаята, където щяхме да спим и да живеем. Цялото й обзавеждане се състоеше от един килим в средата и няколко възглавници, наредени наоколо покрай стените. Човек лесно може да си представи колко доволни си легнахме. Все още нищо не бяхме видели или усетили от голямата опасност, на която се излагахме.

Рано сутринта мюдирът ни заведе при голямата джамия. Тази толкова известна светиня беше естествено онази забележителност, която трябваше да посетим най-напред. Той ни разведе навсякъде, показа ни и ни обясни всичко. Ако знаеше само, че сме християни!

Високият, снабден с кули външен зид, представлява строителна безвкусица и не дава ни най-малка представа за блясъка и великолепието, които обгражда. Джамията е един шедьовър на арабската архитектура с над триста колони от гранит, порфир и мрамор. Тя има двадесет врати и към стотина параклиса. Дължината й е около сто и петдесет метра, а ширината — сто и двадесет. За съжаление, ние не можехме спокойно да се насладим на красотата на тази сграда, защото там присъстваха твърде много хора и нас не ни напускаше тревогата, че е възможно сред тях да се намира някой от тибутите, който да ни издаде. За щастие, това не стана. По време на краткия ни път обратно към нашето жилище минахме покрай една отворена порта. Мюдирът посочи към нея и за наша радостна изненада ни обясни: