От Мурсук до Кайруан

— Не се отчайвай! Признавам, че хубавата ти дъщеря се е харесала на Тахаф, обаче той има още по-голямо желание да се докопа до парите ти. Ето защо по законен начин той ще се венчае с Рахел пред кадията, за да стане после твой наследник. И именно заради това ще заведе Рахел в Каируан — там най-сигурно може да я принуди да стане мохамеданка. Но за тази работа се изисква време и докато Тахаф я свърши, ние все ще намерим удобен случай да освободим детето ти.

-Как?

— Ще трябва да отидем до Каируан и тайно да я отвлечем. Минута-две Манасе стоя така безмълвно втренчил поглед в мен, докато най-сетне изплашено възкликна:

— Но тогава сме загубени! Само правоверните могат да влизат в този опасен град!

Щом чу тези думи, Диксън се ядоса и му викна:

— Ти обичаш ли дъщеря си? Аз, на когото ти отказа да дадеш ръката й, съм готов незабавно да отида там и да я спася!

— По-кротко! — успокоих го аз. — Все още не знаем какво е станало. Налага се да съберем сведения.

— Къде? От кого?

— В каравансарая, а после по пътя, водещ на север, за да разберем дали тибутите са поели в тази посока и дали Рахел е с тях.

— Тогава да тръгваме веднага и да не губим нито минута. Къде е странноприемницата? — попита Диксън.

Манасе ни заведе дотам. В крайна сметка разбрахме, че Тахаф е купил една тахтирауан (Носилка, поставяна на гърба на камилите. Б. нем. изд.). Това обстоятелство ни убеди, че той беше отвлякъл Рахел.

За нас беше важно да научим дали е взел всичките си хора, както и в каква посока се е отправил. За тази работа Манасе не ни беше нужен. Накарахме го да намери за мен и Диксън две добри ездитни камили и на следващия ден двамата напуснахме Мурсук, за да поемем на север към Ядад.

Привечер се натъкнахме на малък керван, който тъкмо се беше разположил да почива. Тези хора бяха срещнали отряд от двайсетина тибути на камили, а предводителят им бил с превързана дясна ръка. Едно от животните имало на гърба си женска носилка, закрита от чужди погледи с плътни завеси.

Вече знаехме достатъчно. Останахме да бивакуваме при кервана, за да можем на зазоряване да поемем обратно към Мурсук. Скоро заспах. Ала Диксън не мигна цяла нощ. Щом хоризонтът на изток започна да светлее, той веднага ме събуди. Другите хора също наставаха и се заприготвяха за път.

В този момент видяхме, че от юг, т. е. от посоката, където се намираше Мурсук, се появи един ездач на камила, който, както изглежда, бързаше извънредно много. Ние все още не бяхме яхнали нашите животни. Той се приближаваше като вихрушка и скоро разбрахме, че е тидиту.

— По дяволите, познавам го! От хората на Тахаф е! — каза Диксън. — Това е неговият помощник!

— Така е — отвърнах аз. — Идва от Мурсук.

— Каква ли работа е имал там?

— Дали не му е било възложено да поиска откуп от Манасе бен Ахараб? Все пак не е изключено!

Ето че мъжът се озова вече на двайсетина-трийсет метра от нас. Погледът му падна върху мен, той спря камилата си и извика:

— Машаллах, гяурът! Хвала на Аллаха, че те срещам, куче такова! Ето ти наградата.

Той грабна дългата си пушка и я насочи към мен. Чу се изстрел, само че не неговият, понеже Диксън го изпревари и прониза главата му с куршум. Бедуинът се олюля на високото седло, а после падна мъртъв на земята.

Подобни случки в пустинята са нещо обикновено. Този тип искаше да ме убие и затова бе застрелян от спътника ми. За бедуините, при които бивакувахме, тази постъпка беше толкова естествена, че те изобщо не си губиха времето с излишни въпроси. Погребахме мъртвия тидиту, в чийто джобове не намерихме нищо важно и след като взехме камилата му, бързо поехме обратно към Мурсук.

Там ни очакваше много голяма и тъжна изненада.

Манасе бен Ахараб беше към мен мил и любезен домакин, но на мен ми се струваше, че любовта му към неговата дъщеря винаги е носила белезите на някаква несигурност, изпълнена бе с неопределена боязън. Понякога имах чувството, сякаш той не знае много добре как да се държи с детето си. И Рахел също го обичаше, да, ала всъщност това бе по-скоро някакво по-особено сдържано чувство на симпатия и на приличие съвсем на истинската детска любов. В отношенията между баща и дъщеря за мен имаше нещо тайнствено. В този час било съдено загадката да бъде разбулена, и то по начин, който едва ли бях смятал за възможен.

Когато се озовахме пред дома на Манасе, портата стоеше широко отворена, така че от пръв поглед можахме да видим седналите на двора оплаквачи, които бяха посипали главите си с пепел и издаваха тихи глухи вопли. В къщата трябваше да има смъртник. Втурнах се към кухнята. Там Ребека седеше направо на земята и плачеше. Щом ме съзря, тя изхлипа:

— Ох, ефенди, каква стана тя! Господарят ще умре. При него са двама атиба (Лекари. Б. нем. изд.), за да му дадат последното лекарство, а също и трима шухуди (Свидетели. Б. нем. изд.), дето трябват при написването на уасия (Последна воля, завещание. Б. нем. изд.).

— Allah jarhamkum — Бог да се смили над вас! Ребека, какво се е случило?