От Мурсук до Кайруан

Не беше трудно да изпълня настоятелната му молба, понеже можех да докажа, че в деня на похищението той е бил заедно с мен и се е намирал далеч от града. Естествено на пашата не му беше много приятно да чуе каква грешка е направил. Разбира се, Диксън бе доста ядосан на бащата на любимата си, защото именно той беше виновен за тази неприятна случка. Манасе се видя принуден да го помоли за извинение и ето как двамата се помириха, преди още да бяха напуснали резиденцията на пашата.

Ето че в момента знаехме пак толкова малко, колкото и преди. Върнахме се в дома на Манасе, за да обсъдим какво да правим. Все още не бяхме стигнали до никакъв резултат, когато най-сетне Диксън зададе на Манасе въпроса:

— Има ли тук в Мурсук някакъв човек, който да я е харесвал и да я е пожелавал за жена? Може би все още да е скрита нейде в града.

— Не се сещам.

— Не е ли имало и друг жених освен моя приятел? — поисках да се осведомя аз.

— Не, защото онзи тидиту не може да се смята за кандидат за женитба.

— Кой тидиту? Какъв е той?

— Предводител на тибутите, който неведнъж ме е посещавал за различни сделки.

— Какво!? Тахаф ли му е името?

— Да. Познаваш ли го ефенди?

— Да. Бързо ми кажи кога е бил тук за последен път! Много е важно.

— В деня преди да изчезне детето ми. Искаше да разговаряме за теб.

— За мен ли? И ми го казваш едва сега?

— Мислех изобщо да го премълча, защото ми се струва, че е възможно да се засегнеш.

— Да се засегна ли? Че за какво сте разговаряли?

— Той те смяташе за афик (Любовник, годеник. Б. нем. изд.) на моята дъщеря.

— Мене? И как е стигнал до това странно заключение?

— Чул го е собственика на каравансарая (Хан за кервани, странноприемница. Б. нем. изд.). Ефенди, ще ми разрешиш ли да бъда съвсем откровен към теб, щом става дума за толкова важна работа?

— Дори настоявам за това!

— Няколко седмици ти беше мой гост и прислугата ми е раздрънкала колко добър и любезен си бил винаги към Рахел.

— И са ме взели за неин годеник, така ли?

— Да, но без самият аз да го подозирам. Ще ми простиш, нали?

— Изобщо няма какво да ти прощавам. Я ми кажи преди всичко в какви отношения си бил с Тахаф?

— Няколко пъти съм вършил с него разменна търговия и бях останал с впечатление, че си пада малко разбойник. Но тъй като никой от тибутите не смята грабежа нито за позор, нито за престъпление, това не ме засягаше.

— А деловите му посещения винаги ли бяха краткотрайни?

— Не. Понякога оставаше да ми гостува.

— Тогава му е бил известен навикът на Рахел вечер да се разхожда из градината, а?

— Да. Той дори я придружаваше и разговаряше с нея, но винаги в мое присъствие.

— Тя харесваше ли му?

— Толкова много, че я поиска за жена.

— Той, мохамеданинът?

— Тибутите казват, че жената нямала душа. Жената не можела да отиде в рая. Ето защо било безразлично дали вярва в Мохамед, или не.

— Ти, разбира се, му посочи вратата, нали?

-Да.

— Това не предизвика ли у него гняв или чувство за мъст?

— Външно запази спокойствие, но повече не се мерна при мен. Миналата седмица ме посети за пръв път оттогава.

— Не изглеждаше ли някак болнав?

— Дясната му ръка беше превързана, а видът му не беше на здрав човек.

— Аха! Той трябва да има много здрав организъм, тъй като въпреки раната си, веднага е тръгнал на път за Мурсук?

— Ти знаеш, че е бил ранен?

— Да, ще чуеш цялата история, но най-напред искам да науча какво ти е казал за начина, по който се запознахме. Сигурно го е споменал, понеже нали е дошъл при теб с едничката цел да ти говори за мен.

— Срещнал те в пустинята и ти казал, че е на път за Мурсук, а ти си му дал поръчението да ме навести и да поздрави от твое име както мен, така и Рахел.

— Тъй! Ти не му ли обясни, че не съм годеник на Рахел?

— Обясних му, ама той не повярва.

— Е, добре! Вече знам как стоят нещата. Намерихме следата. Той е отвлякъл дъщеря ти!

— Аллах! Действително ли мислиш така?

— Дори съм убеден. Иска да си отмъсти за теб, защото си му отказал ръката на дъщеря си, а също и на мен, понеже го победих. За ранената си ръка, която и ти си забелязал, трябва да „благодари“ на мен.

— Кой би го помислил! Как стана всичко? Накратко му разказах събитията и добавих:

— И така, аз твърдя, че Тахаф е похитителят на дъщеря ти и мисля, че ще ми дадеш право.

— Наистина, не мога да кажа, че не си прав, ала все пак липсват доказателства.

— Незабавно ще ги получим от собственика на каравансарая, за когото преди малко спомена.

— Да не би да мислиш, че Тахаф е споделил с него плановете си?

— Не, сигурно и през ум не му е минало подобно нещо.

— Тогава ханджията нищо не може да докаже!

— Не прибързвай! Нали ти разказах, че тибутите са тръгнали за Каируан на поклонение?

— Да, но ми се струва, че сега ще се откажат от намерението си. Не могат да мъкнат със себе си пленничката толкова дни път до Каируан и затова са я отвели в техния дуар.

— Не ми се вярва. Един мюсюлманин, тръгнал на поклонение, непременно довежда тази работа докрай, иначе според собствените си възгледи ще си навлече гнева на Аллаха.

— Ефенди, с това твърдение още повече натъжаваш сърцето ми!