От Мурсук до Кайруан

В този момент и двамата мюсюлмани бързо се изправиха на крака.

— Машаллах, те се познават! Какво значи това? Тя е еврейка, а е в прегръдките на мохамеданин! — възкликна „фелдмаршалът“.

— Тя, годеницата на един тидиту! — слисано добави моллата. -Това е грях, не бива да търпим подобно нещо!

Той се опита да раздели двамата, обаче девойката го отблъсна от себе си енергично като мъж и извика:

— Махни се, мъчителю! Теб те купиха, за да ме изтезаваш душевно, и аз не можех да се защитавам. Но ето че моите закрилници и приятели са вече тук, ето ги тези двама християни, те ще ме освободят и ще…

— Християни… християни…! — изкрещяха моллата и офицерът в един глас.

Двамата втренчиха погледи в нас, а „фелдмаршалът“ ме сграбчи за ръката и ме попита:

— Тя те нарече християнин? Да го повярвам ли? Истина ли е? Кажи ми в името на твоето душеспасение дали е вярно, или не!

— Да, християни сме — отговорих аз невъзмутимо.

— Християни, християни, гяури, крастави псета в свещения град Каируан! Те бяха с нас в джамията и я оскверниха! Трябва да бъдат разкъсани като мърша! Аз ще …

Той се завтече към все още отворената врата и моллата го последва. Искаха да извикат навън ужасната новина, ала аз бях по-бърз от тях, дръпнах ги назад и затворих вратата.

— Гяур! — изрева в лицето ми „маршалът“ — Гяур! — изкрещя и моллата.

Отговорих им с юмрука си. Два удара по главите им и двамата рухнаха на земята в безсъзнание.

— Бързо, бързо, да изчезваме! — каза Диксън и хвана Рахел за ръката, за да я поведе след себе си.

— Чакай! — предупредих го аз. — Да не прибързваме, иначе сме загубени. Рахел, знаеш ли улиците на града?

— Почти всички — отвърна ми тя силно задъхана от вълнение.

— А южната градска порта, през която се минава за пасищата на уалад саласите?

— И нея я знам.

— Тогава бързо тръгвай към тази порта и после продължавай нататък, ала бавно, за да не привлечеш вниманието на хората.

— Защо… аз… аз… — заекна тя.

— Тръгвай, тръгвай! Не бива да губим нито миг, иначе няма да успеем.

Диксън понечи да възрази, но аз изтиках девойката навън, а него задържах. Тук нямаше нито въжета, нито ремъци, затова бързо накъсах тюрбана на моллата на ленти и с тях вързах двамата. С останалите парчета затъкнах устата им да не викат. После се втурнахме към дома на „маршала“. Подканих Диксън да извади от нашата стая всичките ни вещи, а аз се отправих към задния край на двора, където бяха подслонени конете ни. Оглавниците им също бяха там и се заех да ги оседлавам. Някои войници ме видяха и се приближиха, надойдоха и неколцина офицери. Попитаха ме накъде съм се разбързал. Дадох им уклончиви отговори. После се появи и Диксън, който носеше всичките ни вещи. Аз взех моите две пушки и се качих на коня. Американецът последва примера ми и ние потеглихме. Изглежда едва сега у военните се породиха подозрения, че работата ни не е съвсем чиста. Зад нас проехтяха силни викове, но не им обърнахме внимание, а излязохме през портата ходом. На улицата преминахме в тръс.

Знаехме как да стигнем до южната градска порта. Когато свърнахме от четвъртата улица в петата, там видяхме гъста човешка тълпа, която се движеше право срещу нас. Диксън изплашено извика и посочи с ръка натам. Забелязах Тахаф, който се бе натъкнал на Рахел и я беше принудил да се върне обратно. До него имаше и още двама тибути. Рахел отчаяно се съпротивляваше. Именно тази сцена беше насъбрала толкова зяпачи.

— Пришпори коня си да мине право през тълпата и после препускай към портата! — подвикнах на Диксън.

— Но Рахел… моята любима! — възрази ми той.

— Аз ще я взема!

— Тибутите няма да я пуснат!

— Глупости! Знам какво правя! Разчитай на мен! Напред, побързай!

Тези думи му подействаха. Той се вряза в човешката тълпа и конят му събори няколко души. Тахаф го позна.

— Християнин, християнин! — изрева той, като в изненадата си пусна Рахел.

Аз използвах това и смуших коня си да застане между него и девойката. Тогава негодникът ме забеляза и изкрещя:

— Още един! Още един! Дръжте ги! Убийте ги! Тибутите му запригласяха. Наведох се от седлото, сграбчих Рахел с дясната си ръка, метнах я при себе си на коня и препуснах. Зад гърба ми се разнесоха яростни крясъци. Жребецът ми полетя надолу по улицата, минах и по следващата, а после изхвръкнах през портата извън града. Там догоних Диксън.

— Слава Богу, Рахел е с теб! — извика ми той.

— Сега няма време за приказки — отвърнах му. — Давай по-бързо към уалад саласите!

След пет минути градът изчезна зад нас. Четвърт час по-късно, още отдалеч малко надясно забелязахме първото стадо овце на саласите. Спуснах Рахел на земята и й наредих:

— Продължавай да вървиш все направо! След малко ще те догоним!

Тя се подчини, а ние препуснахме към бивака на уалад саласите, за да вземем конете си. Дадоха ни ги без никакви възражения, макар че се учудиха на голямата ни припряност. Те дори ни помогнаха при оседлаването на животните и направо се слисаха, когато на тръгване им подарихме старите си коне.