От Мурсук до Кайруан

Моят слуга кимна и десницата му хвана дългата пушка така, както и аз държах тежкия мечкоубиец. Преметната на ремъка си, карабината „Хенри“ висеше на гърба ми. Моите подозрения се бяха превърнали в сигурност. Този ред от шатри, в чието начало бяхме застанали, както изглежда се обитаваше от хора с типичните черти на тибутите, отличаващи ги от повечето жители на дуара. Това бяха все диви, буйни и, както личеше, брутални типове, от които можеше да се очаква всичко. Направи ми впечатление, че обитателите на останалите шатри стояха недалеч и ни зяпаха, ала не се приближаваха съвсем. Струваше ми се, че тази най-външна редица от шатри изобщо не принадлежеше към самото село. Дали тибутите не бяха тук просто като гости? Едва бях успял да прошепна няколко думи на моя слуга, когато предводителят на тези хора отново се обърна към мен и с не съвсем дружелюбен тон ми каза:

Невъзможно ни е да ти позволим да вършиш една толкова презряна работа. Нека слугата ти заведе своята камила на водопой, нека върви, но ти ще предоставиш твоята камила на нас, понеже си наш гост, гост на цялото село.

Аха! Значи Али трябваше да се отдалечи, искаха да ни разделят. Отговорих му:

— Али ал Хакими ще остане при мен! И казваш, че съм бил гост на цялото село? Да не би да съм някоя ненаситна куку кушу (Кукувица. Б. нем. изд.), която трябва да изхранват петдесет други птици? Искам да бъда гост на един-единствен човек и сам ще си го избера. Къде е шейхът ал билад, старейшината на дуара?

— Това съм самият аз и ти ще живееш при мен. И така, последвай ме!

— Ти ли? — попитах аз с тон на недоверие. От известно време го смятах за чужд на селото човек и след като с висок възбуден глас, който можеше да се чуе и от другите хора, се представи за шейх на селото, аз забелязах как погледите на мнозина от тях се отправиха към един стар човек с достопочтена външност, чието изражение издаваше учудване и неодобрение. Веднага предположих, че този старец е шейхът. Затова и попитах „ти ли?“.

— Да,аз! — увери ме Тахаф. — Хайде, ела! Той хвана лявата ми ръка, за да ме поведе със себе си, но аз не се помръднах от мястото си и възразих:

— Позволи ми първо да се осведомя ей от онзи човек!

При тези думи посочих към стареца, ала Тахаф решително направи знак на хората си и гневно извика:

Нима искаш да ме обидиш, като не вярваш на уверението ми? Аз съм шейхът: така че тръгвай!

Той отново ме хвана, за да ме издърпа със сила, а в същото време хората му ме обградиха заедно с Али и ни затикаха да вървим напред. Бяха около двайсетина души. Не биваше да търпя подобно отношение, ако исках да оцелеем. Затова със заплашителен тон ги предупредих:

— Разкарайте се и ни оставете на мира, иначе сами ще си пробием път!

Негодниците се разсмяха и продължиха да ни блъскат, а Тахаф, който също се хилеше подигравателно, каза:

— Хайде, хлапако! Аз ще ти покажа пътя!

Хванах с двете си ръце мечкоубиеца напреко пред тялото си, така че част от него стърчеше и отляво, и отдясно, въпреки гъстата тълпа около мен — с бързо мощно движение се завъртях около себе си. По този начин Тахаф и неколцина от хората му бяха ударени от приклада и дулото на карабината и отхвърлени назад. Използвах веднага спечеленото свободно пространство, за да вдигна и развъртя пушката над главата си и да извикам:

— Покажи ми пътя подлецо! Да видим дали ще те последвам!

— Лакадам, лакадам! Напред, напред, дръжте го! — яростно изрева той. — Изтръгнете му пушката!

Те се хвърлиха да изпълнят заповедта му, ала получиха такива удари с приклада, че отстъпиха още по-назад. Вече бях сигурен, че ще успея да си пробия път и подвикнах на моя Али:

— Хайде, бързо, следвай ме по петите!

Понеже Тахаф беше подбудителят на този груб танц, „диригентската палка“ трябваше да улучи първо него. Свалих карабината и така го ударих с приклада й между ребрата, че той безмълвно рухна на земята. Застаналите зад него хора отстъпиха назад. Още няколко такива удари къде по главите, къде в телата и гъстата тълпа се разтвори пред мен. Последван от Али, аз се втурнах напред, минах между двете най-близки шатри и се насочих към стареца, когото смятах за старейшината на селото. Занемели от слисване, зяпачите около него отстъпиха бързо назад от страх да не би и те да получат някой удар. Спрях пред стария човек и го попитах:

— Inte el scheik — ти ли си шейхът?

— Aiba, sihdim — да, господарю мой — отвърна той.

— Jalla, dakilah ya scheik — добре, тогава аз съм закриляният, о, шейх!

— Dakilah bardi ya sheik — аз също съм закриляният, о шейх! -извика и Али, хващайки лявата му ръка, докато аз вече бях сграбчил десницата му.

Старецът бе доста слисан и изненадан, че се позоваваме на закрилата му, но бързо си възвърна самообладанието, измъкна ръцете си от нашите, сложи едната си длан върху главата ми, а другата — върху главата на Али и със силен глас заяви:

— Adan meftin, ya ridschal. Haida dachli haida dachli — отворете си ушите, мъже! Този човек е под моята закрила и този също!