Откуп

— Да бъдеш добро момче и да не разочароваш своя баща. Той очаква да се качиш горе и да бъдеш мил с нашия нов кмет. Направи го.

Тя го целуна бързо и тръгна към вратата.

Хънтър се изправи и пое дълбоко дъх. Залата миришеше на пари — издателски, козметични и разбира се, пари от пари, онези, които идват от умели инвестиции, докато останалият свят залага по противоположния начин. Той изгълта четвъртия си „Пелегрино“, включи дежурната си усмивка и се гмурна сред навалицата от дебели портфейли.

— Хънтър!

Беше Деймън Паркър, проклетият телевизионен журналист, който някога бе описал Хъч Олдън като излязъл от народа Уорън Бъфет, ала за нещастие, създал син, безмилостен като Рупърт Мърдок.

Паркър се отправи към него широко усмихнат, с разперени ръце, но Хънтър забърза по стълбите към Обетованата земя — командния център за пет милиона долара на Хъч, където никой не можеше да припари, освен ако не беше призован.

— Ето те и теб! — Баща му пристъпи към него, хванал под ръка Мюриъл Сайкс, висока атлетична жена, чието лице беше на първите страници на всички вестници в Ню Йорк тази сутрин. — Поздрави нашата почетна гостенка.

— Госпожо кмет — каза Хънтър. — Бих ви стиснал ръката, но нямате свободна.

По традиция на новогодишните празненства, организирани от Хъч, на гостите се припомняха вкусовете на стария Ню Йорк, затова кметът държеше полуизяден хотдог в едната ръка и чаша горещ яйчен шоколад в другата.

Тя подложи буза и Хънтър я целуна.

— Честита Нова година и честит нов пост — каза той. — Е, как мина?

— Луд ден, но ще ти спомена най-важните моменти. Сутринта президентът се обади, за да ми пожелае успех, а тази вечер баща ти ми поднесе най-апетитния нюйоркски хотдог, който съм яла в живота си.

— Такъв си е баща ми — въздъхна Хънтър. — Верен на корените си.

— Не обичам да ям на крак — каза Сайкс, — но цял ден местят багажа ми в резиденцията „Грейси“, а вече умирам да си изритам обувките и да се изтегна в новото си леговище. Хубава Нова година.

— Проверяваш си телефона цяла вечер — смъмри го Хъч веднага щом Сайкс вече не можеше да ги чуе. — Какво толкова важно има?

— Заради Трип. Закъса с колата, на всичко отгоре в Харлем. Пратих Питър да го спасява, но не съм се чувал с тях от часове.

— Спокойно. В Харлем Питър е в свои води. Вероятно показва на Трип какво се казва купон. Тези хаитянски момчета със сигурност знаят как да се забавляват… Ако схващаш намека ми.

— Хаитянски момчета? Да, татко, схващам изключително некоректния ти политически намек.

— Какви ги говориш? Аз съм толкова политически коректен, колкото е възможно. По дяволите, току-що похарчих малко състояние, за да помогна на тази проклета женска да бъде избрана за кмет.

Хънтър се засмя.

— Това е фискално коректно. Сигурен съм, че ще откликне, ако някога се окаже, че се нуждаеш от нея.

Едрият белокос мъж прегърна през рамо сина си.

— Ако ние някога се нуждаем от нея — поправи го той. — Както се казва на испански, mi mayor, su mayor. Сега готов ли си да слезеш долу и да покажеш на тези богати дърти пръдльовци колко чаровен можеш да бъдеш?

— Татко, в този миг не желая нищо повече от това да сляза долу и да им стисна подред ръцете… — Хънтър направи игрива физиономия. — Освен може би да намеря Трип и Питър и да им плесна по един зад врата.

2.

Хънтър мразеше новогодишните соарета на баща си още от дете, но ако тези дивотии правеха стареца щастлив, така да бъде, по дяволите… Беше негов дълг на първороден син.

Прекара следващите два часа, като се провираше през тълпата, ръкуваше се, целуваше бузи и изричаше баналности с чаровен глас. Не бяха нищо повече от кухи фрази, но персонализирани достатъчно, за да създадат у събеседника усещането, че на Хънтър наистина му пука за него. Онова, което не знаеха, беше колко много той всъщност знаеше за тях.

Цялата финансова машина на Хънтър Олдън се задвижваше от информацията. Харчеше милиони, за да има очи и уши навсякъде по света. Неговата разузнавателна мрежа беше проникнала в правителства, компании и институции. А тъй като богатите имаха повече малки мръсни тайни от обикновените хора, той си бе дал труда да се зарови дълбоко в личния живот на повечето от присъстващите в тази зала. Беше готов да използва всичко срещу тях и го правеше.

В 10 часа, след като приключи със здрависванията, той тихичко се измъкна през вратата и взе личния асансьор на Хъч до фоайето.

На смяна беше Нилс, ниският набит нощен портиер.

— Навън е ужасен студ, господин Олдън — каза той, — особено заради смразяващия вятър. Сигурен ли сте, че нямате нужда от палто?

Защо, по дяволите, да ми трябва палто? — помисли си Хънтър. Неговият свят беше с контролиран климат. Дори навесът пред сградата беше оборудван с топлинни лампи, за да се греят богаташите, докато изминаваха двайсетината метра от вратата на фоайето до чакащите ги лимузини.

— Не се безпокой, Нилс. Ще се оправя — каза той.