Откуп

— Бъди силен — казваше. — Ще дойда възможно най-бързо. Предай й пожеланията ми да се почувства по-добре, и любовта ми.

Тя затвори.

— Зак, съжалявам. Спешен семеен случай.

— Майка ти ли се е разболяла?

— Не. Майката на Фред.

Фред? Фред беше бившият съпруг на Черил.

— Той ли се обади?

Тя кимна.

— Съсипан е.

— Мислех, че е изпаднал от картинката.

— Така е. Ала майка му умира. Бях ти споменала, че планирам да замина за Бедфорд следващия уикенд за рождения ден на Милдред. Но изглежда, че тя няма да издържи дотогава. Ще отида до службата да довърша няколко неща и ще хвана влака до болницата в Северен Уестчестър възможно най-скоро.

Тя стана от леглото и смъкна халата.

— Съжалявам, мили, ще взема душ, но набързо и сама — отправи се към банята. — О, за малко да забравя. Телефонът ти звъня, докато говорех с Фред. Видях, че е Кайли, затова вдигнах и й казах, че ще й се обадиш веднага.

Кайли ме търсеше, което означаваше работа. Фред търсеше Черил, което означаваше, че ще имам за какво да се тормозя по цял ден, освен за работата.

Обадих се на Кайли.

— Щастлива Нова Година — казах.

— Не за всички — отвърна тя. — Имаме тяло без глава в Ривърсайд Парк.

Декапитациите бяха стандартна процедура за мексиканските наркокартели, но рядко се случваха в Ню Йорк — а още по-рядко засягаха нашия отдел.

— Сигурна ли си, че е за „Специални клиенти“?

— Тялото е в униформа на шофьор — додаде Кайли, — а на паркинга има тлъста черна лимузина. С регистрационна табела „ОЛДЪН 2“. Което означава, че това убийство е толкова специално, колкото можеш да си представиш. Къде си?

Обясних й, а тя каза, че след десет минути ще ме вземе пред хотела.

Моята новогодишна еуфория официално приключи.

2.

Малцина нюйоркчани го знаят, но Ривърсайд Парк е замислен от същия човек, който е проектирал Сентръл Парк. И макар да не е най-известната творба на Фредерик Лоу Олмстед, четирикилометровата ивица, обгърнала река Хъдсън между Седемдесет и втора и Сто петдесет и осма улица, е най-живописната местност с природни красоти и възможности за отдих в града.

Кайли потегли на север по „Хенри Хъдсън Паркуей“, зави обратно под моста „Джордж Вашингтон“ и се отправи на юг по същия път, докато не се озовахме при входа към Ривърсайд Парк на Сто петдесет и първа улица.

Паркингът беше празен, ако се изключат дузина разнородни полицейски коли и една лъскава черна лимузина, която изглеждаше ненамясто, като дебютантка на рокерско сборище.

Забелязахме единствения човек, когото търсехме — Чък Драйдън. Той е блестящ криминалист с харизмата на мокър парцал. Наричаха го Клъцни-Драйдън, защото говореше само по работа и не си падаше по празните приказки. Емоционалните му реакции варираха от „аха“ до „хъм“, но бях открил, че има един дефибрилатор, който можеше да накара безстрастното му сърце да подскочи. Подобно на много хора преди него, той беше напълно сразен от Кайли. Така че веднага щом го видяхме, партньорката ми пое юздите.

— Имаме късмет, Зак. Това е нашият любим криминален експерт. Честита Нова Година, Чък — каза Кайли, докато нахлузваше латексовите ръкавици мъчително бавно, сякаш имаше предвид нещо друго, освен да предотврати замърсяването на местопрестъплението.

Той сведе поглед, измънка едно тихо „и на теб също“ и незабавно премина към наблюденията си.

— Жертвата, изглежда, е Питър Шевалие, на 55 години, от Сите Солей, Хаити, американски гражданин от 1988-а, живял на Източна осемдесет и първа улица.

— И защо да изглежда? — попита Кайли.

— В джоба на жертвата имаше портфейл — обясни Драйдън. — Обикновено снимката в шофьорската книжка е достатъчна за позитивна идентификация, но както виждате, главата на този човек не се забелязва наоколо.

Той отдръпна брезента, който покриваше тялото, остави ни десет секунди, за да оценим пораженията, след което внимателно го зави отново.

— Както се подразбира от тежкарските регистрационни номера, автомобилът се води на „Олдън Инвестмънтс“, собственост на Хънтър Хътчинсън Олдън-младши. Няма следи от борба вътре в колата. Ако се съди по тази локва кръв, господин Шевалие е стоял отвън, когато е бил обезглавен.

— Време на смъртта?

— Някъде между 7:52 и 8:11 снощи.

— Как, по дяволите, установи такъв тесен промеждутък? — учудих се аз.

Драйдън почти се усмихна.

— Снощи беше доста мразовито — каза той. — А още по-студено е било тук, на брега на реката, отколкото в останалата част от града. Така че не мога да ви дам окончателна времева рамка, докато не го закарам в лабораторията и не извърша цялостни изследвания на съсирването на кръвта, съдържанието на стомаха, вкочаняването — обичайните индикатори… Обаче открихме мобилен телефон на земята, до вратата на шофьора. Изглежда, че жертвата е пишела съобщение до господин Олдън, когато убиецът се е промъкнал зад него.

Той го подаде, за да прочетем:

Не мога да намеря Трип. Искате ли да