Откуп

— Били ли сте в Ривърсайд Парк? — попита Олдън. — Той е огромен. Сигурен съм, че ще се появи отнякъде. Това ли е всичко, детективи? Боя се, че нямам много време.

— Това е всичко, с което разполагаме засега — кимнах.

— Но бихме искали да говорим със сина ви.

— В момента не можете да се свържете с него. Той е в горния клас на гимназията „Барнаби“, а училището има строги правила за мобилните телефони. Но мога да му оставя съобщение.

Той извади телефона от джоба си.

— Разбирам, че Сайлъс засегна темата без никаква тактичност — заговори Олдън, докато натискаше бързото набиране, — но наистина се нуждая от колата си възможно най-скоро. Мога ли да разчитам на вас, за да ускорим… Почакайте, попаднах на гласовата му поща. Здравей, Трип. Снощи се случи нещо с Питър и от полицията са тук, за да го обсъдим. Биха искали да ти зададат няколко въпроса. Обади ми се, когато можеш, и ще уредя среща с тях.

Той затвори.

— Ако ми оставите номера си, ще се свържа с вас веднага щом се чуя с него.

Дадох му картичката си.

— Един последен въпрос. Споменахте, че първия път синът ви се е обадил за проблемите с колата си в 6:30. В този час в парка е тъмно, безлюдно и мразовито. Какво е правил там толкова късно?

— Трип си пада по киното — обясни Олдън. — Затова го помолих да направи една видеоизненада за баща ми, който навършва 70 през март. Мисля, че реши да снима няколко кадъра из стария квартал, където е израснал дядо му.

— Къде точно е това?

Олдън се поколеба.

— Помислете си добре — настоях аз. — Ако баща ви е като моя, сигурно ви е влачил там многократно, за да ви покаже къде е живял като дете.

Припомни си бързо.

— Прав сте. Беше на 530, Западна сто трийсет и шеста улица.

— Това е в Харлем.

— Знам — каза Олдън. — Така историята за бедняка милионер става още по-убедителна. Нямам търпение да видя лицето на баща си, когато му пуснем това видео.

Отново отвори входната врата.

— Звъннете ми да ме уведомите за положението с моята кола. Тя не е просто транспортно средство. Тя е моят мобилен офис. Загубен съм без нея.

Той се усмихна, когато ни видя да излизаме. Май се беше съвзел доста бързо след съсипващата трагедия в семейството си.

5.

Кайли седна зад волана на колата ни и даде газ.

— Скапан задник — изръмжа тя.

Профуча по Осемдесет и първа улица, мина на червено и зави остро наляво по Пето авеню.

— Неговият тийнейджър му пише за помощ, шофьорът, когото изпраща, е убит, а той няма търпение баща му да види домашното филмче?

Трафикът след празничните дни беше слаб и аз сложих предпазния колан, щом видях на таблото, че стрелката се движи към стоте.

— Защо ми се струва, че отрязаната глава на Питър е повече неудобство, отколкото причина за семейна трагедия? — попитах. — И нещо по съвсем различна тема: би ли намалила?

Тя не го направи.

— А какво, по дяволите, търсеше там онзи мазник Блекстоун?

— Ти ми кажи, умнице. Нали имаш нещо общо с него.

Кайли свали едната си ръка от волана и ме посочи с пръст.

— Не, Зак. Ти и аз имаме нещо общо. Блекстоун е само някакъв тип, който си пада по мен. Много мило беше да каже на Олдън, че сме от „Специални клиенти“ — от онази особена порода полицаи, обучавана да служи и защитава бездушните богаташи.

— Е, поне сега Олдън знае, че сме най-доброто, което някога ще получи… от публичния сектор.

— На този надут задник не му пука, дори и да сме от „Суперспециални клиенти“. Няма намерение да изплюе камъчето. Дори не искаше да издаде къде е израснал баща му. Браво, че му го изтръгна.

— Благодаря, но той ни каза само онова, за което знае, че можем да научим и сами. Историята му беше цялата в дупки, ала съм сигурен, че не излъга, когато твърдеше, че Питър и Трип така и не са се свързали. Това беше и същината на недовършеното съобщение, което ни показа Драйдън. Но все пак бих искал да се уверя.

Тя рязко натисна спирачките на ъгъла на Седемдесет и втора и Пето, изскочи навън и отмести преградата, която затваряше входа към Сентръл Парк. Върна се в колата, вкара я в парка, излезе и сложи преградата на мястото й.

— Не знам защо затварят парка за автомобили в такъв ден — измърмори тя, когато отново подкара на запад. — Няма бегачи, нито колоездачи…

— Само луди шофьори — подметнах аз. — Виждам, че не пътуваме към офиса.

— Започваш да ставаш прозорлив, добре се оправяш с полицейските задачи, Зак. Не, определено не се връщаме в офиса.

— Или отиваме в „Барнаби“, за да говорим с Трип, или сме се отправили към Харлем, за да огледаме стария квартал на дядото.

Тя се усмихна.

— И двете. Но можем да хванем Трип, когато ги пуснат от училище. Давай първо към 530, Западна сто трийсет и шеста улица, за да видим дали някой не го е забелязал да се навърта наоколо с камера вчера.

Целият парк беше на наше разположение, така че Кайли продължи с пълно незачитане на червените светлини, ограничението на скоростта от 40 километра в час и заледените участъци по пътя.

— И не забравяй — казах: — ако оцелеем от това пътуване, трябва да се обадим на Чък Драйдън и много спешно да върнем на Олдън неговия „Май-Бек“. Доколкото разбирам, горкият човек е загубен без него.