Откуп

Сержант Норсия я прекъсна.

— Ясно, детектив. Познавам този тип жени. Всъщност те искат някое ченге да намине при тях, за да могат да си побъбрят, а и да го нагостят с кафе и бисквитки. Подобни старици ни тормозят постоянно, наричаме ги клуб „Самотни сърца“. Търсите ли някоя по-специално, или просто да ви кажа коя прави най-добрия шоколадов чипс?

— Мога да уточня — каза Кайли. — Навярно се е обадила вчера… да се оплаче вероятно от някакъв тийнейджър с кинокамера. Може би го е нарекла воайор или е искала да разбере дали има разрешение.

— Знам точно за коя говорите. Самият аз приех обаждането — подсмихна се Норсия и се обърна към компютъра си. — Само ми дайте малко време.

— Не бързайте, сержант — успокои го Кайли. — Така е много по-лесно, отколкото да обикаляш от врата до врата.

После ме стрелна с ироничен поглед и добави:

— Или от прозорец на прозорец.

— Готово! — викна Норсия след по-малко от минута. — Знаех си, че е тя.

— Коя? — попита Кайли и извади химикалка и бележник.

— Фани Гитълман. Живее на номер 532, Западна сто трийсет и шеста, апартамент 2-А. Обади се вчера, в 3:35 часа. Само че тя не е от онези самотни вдовици, които гощават със сладкиши. Гитълман е доста вироглава, изживява се като активистка на общността — винаги е готова да тормози ченгетата, ако реши, че само така ще обърнат внимание на това, от което се оплаква. Вчера докладва, че е видяла двама терористи да заснемат съседната сграда. Беше съвсем сигурна, че планират да я взривят.

— Терористи ли? — трепна Кайли. — Кого изпратихте да провери?

— Детектив… беше първи януари. Девет момчета се обадиха, че са болни. Ежегодната епидемия от изпитите бутилки след новогодишната нощ. По дяволите, не мога да ги обвинявам. И аз правех така, когато бях на тяхната възраст.

— Значи, не сте изпратили никого?

— Щях да пратя. Ала в крайна сметка… — Той отново се подсмихна. — Да се оправяш с тези стари дами, е деликатна работа. Ако започнеш да откликваш прекалено бързо, те ще се обаждат по десет пъти на ден. Бях с ограничени ресурси, а тя не беше в началото на списъка ми. Щях да изпратя първата свободна патрулка, но Гитълман се обади десет минути по-късно, за да ми благодари.

— За какво?

— Дявол я знае, но според нея човекът, когото съм изпратил, свършил отлична работа. Проблемът бил решен.

— Това не ви ли се стори малко странно? — попита Кайли.

Норсия погледна към нас от високия си плот.

— Детектив, имате ли представа с колко обаждания дневно жонглирам? Така че, не, не ми се струва особено странно някоя чалната баба да ми благодари, че съм изпратил въображаемо ченге да арестува някакви въображаеми терористи.

Помълча и добави с ехидна усмивка, срещана рядко при дежурните сержанти:

— От друга страна, двама детективи от „Специални клиенти“ да разследват въпросното въображаемо престъпление — това вече е дяволски странно.

8.

Едно от житейските умения, които Кайли така и не беше успяла да овладее, беше способността да не злорадства. Скромността обаче не беше силната й страна и тя прие новия си триумф като още една възможност да ми напомни, че беше завършила на първо място в класа ни в академията, докато аз бях останал шести.

Върнахме се на Сто трийсет и шеста улица и натиснахме звънеца на госпожа Гитълман. Не беше точно дребната белокоса дама, която си бях представял. Наистина беше стара, някъде над осемдесет. Но косата й беше по-скоро оранжева, а тя беше издокарана, накичена с бижута и гримирана, сякаш очакваше гости. Явно дочака.

Препречи вратата, докато проверяваше служебните ни карти.

— Джордан и Макдоналд — каза. — Нови сте в участъка. За да разследвате вчерашния инцидент ли идвате?

— Да, госпожо — кимна Кайли, решила да не я разубеждава. — Трябва само да изясним няколко факта.

— Влезте. — Госпожата отвори вратата. — Внимавайте, малко е разхвърляно.

Малко беше меко казано. Апартаментът беше рай за вехтошаря. Сякаш бе започнала да го обзавежда преди шестдесет години и така и не беше се наканила да спре. Всеки сантиметър от стената беше покрит с рамкирани картини, повечето нарисувани от нея, както ни каза. Три дивана бяха натъпкани в малката всекидневна — на единия беше струпана богатата й колекция от възглавници, другият беше заринат от разнообразни флаери, листовки и брошури. В ъгъла на третия се беше сгушила котка.

— Седнете там — каза Гитълман. — Тя е глуха. Няма да я притеснявате.

Кайли приседна. Аз останах прав. Гитълман се настани на ръба на затрупаната масичка за кафе. Както ни я описаха, тя беше изцяло делова. Никакво кафе, никакви бисквитки.

— Е, права ли бях? — попита. — Терористи ли бяха?

— Разследването продължава — обясни Кайли, — затова засега не можем да кажем много. Но се опитваме да го приключим. Ако не ви затруднява, разкажете ни какво точно видяхте…

Старата дама се покашля и заговори: