Откуп

Тя включи светлините и сирената, ускори по „Амстердам“ до Сто и десета, завъртя на кръговото в северния край на парка и се впусна по „Сентръл Парк Уест“, докато стигнахме до Осемдесет и осма улица.

— Как ти се стори, достатъчно напористо ли беше? — попита лукаво, докато спираше на алеята пред внушителната шестетажна сграда, която беше дом на гимназията „Барнаби“ от началото на XIX век.

Първите двама ученици, покрай които минахме във фоайето, говореха за убийството на шофьора на Трип.

— Изглежда, стриктните правила за мобилни телефони, за които обясняваше Олдън, днес не се прилагат — отбеляза Кайли. — А щом тези двамата знаят, значи всички са наясно.

— Права си — отвърнах. — Ако Питър Шевалие беше обикновен гражданин, убийството му можеше да остане незабелязано в град с осем милиона души. Но той беше шофьор на милиардер и караше лимузина, която струва повече от къща.

— Не е само това — каза Кайли. — Нюйоркската преса много си пада по части от тела, все едно дали ще изплува торс на Рокауей Бийч, или ще липсва глава в Ривърсайд Парк. Сега това ще го предъвква всяка медия — от таблоидите до предаванията в най-гледаното време. Обзалагам се, че вече съобщенията, туитовете и постовете във „Фейсбук“ са плъзнали из това училище като вирус.

Намерихме кабинета на директора и веднага бяхме въведени. Матю Маккормик беше млад, подготвен и напълно съпричастен. Едва бях извадил значката от джоба си, а той вече говореше:

— Ужасна трагедия с господин Шевалие. Тук всички сме много разстроени. Тези деца знаят, че живеят в опасен град, но когато ударът се стовари толкова близо… Какво мога да направя, за да помогна?

— Разбираме, че идваме посред учебния ден — каза Кайли, — но бихме искали да говорим с Трип Олдън.

— Трип ли? — изненада се Маккормик. — О, той не е тук днес. При тези обстоятелства бих се изненадал, ако беше дошъл. Знам, че много обичаше Питър.

Трип не беше се появявал. Точка за Гитълман.

— Той има приятел — продължих. — Снимат филм заедно.

— Да, Лони Мартинес — кимна Маккормик. — Една секунда.

Прокара пръст надолу по компютърната разпечатка и спря на средата на страницата.

— Мисля, че видях името му в списъка с отсъстващи. И той не е тук днес.

Още една точка за Гитълман.

— Можем да намерим семейство Олдън — каза Кайли, — но би ни помогнало, ако поговорим и с родителите на Лони. Знаете ли как да се свържем с тях?

— Имам номерата за контакт на всички ученици — отговори директорът и седна пред компютъра си. — Ето го.

— Алонсо Мартинес. Всички го наричат Лони. Живее с баба си, Хуанита Мартинес. Той е стипендиант — страхотно хлапе. Много е популярен.

— Какво още можете да ни кажете за него? — попитах.

— Споменахте преди малко, че Трип и Лони са снимали филм заедно — много са добри в това. Господин Медисън, ръководителят на департамента ни по кино, твърди, че и двете момчета имат голямо бъдеще в това поприще. Всъщност той вероятно може да ви разкаже за тях повече от мен. Тук, в „Барнаби“, имаме менторска програма и заради страстта им към киното беше отлично попадение да съберем Лони и Трип с Райън Медисън. Сигурен съм, че той е поддържал контакт с двете момчета през коледната ваканция — крайният срок за кандидатстване в много колежи е 31 декември.

— Ще можем ли скоро да поговорим с господин Медисън? — попитах.

— Веднага. Ще повикам придружител да ви заведе до неговия клас.

Написа един номер на лист хартия.

— Това е личният ми телефон — каза. — Ще помогна с каквото мога.

Благодарихме му, дадохме му нашите номера и зачакахме придружителя.

— Намираш ли някакъв смисъл в тези неща? — попитах Кайли.

— Всичко си изясних — отговори тя. — Трип изпраща съобщение, че колата му е при Ривърсайд Парк, но тя се оказва на Сто трийсет и шеста улица. Олдън твърди, че Трип е на училище, но той не е тук. Гитълман казва, че някакъв тип с червена перука и фалшива червена брада сложил белезници на Трип и го откарал с ван, но Олдън се кълне, че се е чул със сина си снощи и всичко е наред.

— Това горе-долу обобщава нещата. Но какво си изясни?

Кайли наведе глава на една страна и се усмихна:

— Елементарно, скъпи ми Джордан. Ясно е, че някой лъже като разпран.

11.

Във времената след „Колумбайн“ вратите на класните стаи трябва да бъдат достатъчно здрави, за да възпрат външен нападател. Ала тъй като маниакът с пушка често е ученик, училищните служители винаги трябва да могат да надникнат вътре. Вратите в „Барнаби“ бяха целите от масивен дъб, с прозорчета с двойни дебели стъкла на нивото на очите.

Нашият придружител Джефри беше върлинесто хлапе с привичните за възрастта му акне и скоби на зъбите.

Заведе ни на третия етаж, спря пред стая 314 и посочи през прозорчето.

— Това е той — каза през смях. — Това е господин Медисън.

Надникнахме вътре. Мъж в черни джинси и морскосиньо поло беше стъпил върху учителското бюро с вдигнати високо ръце. В едната държеше кукла „Барби“, а с другата се биеше по гърдите. Всички деца в стаята го гледаха като омагьосани.

— Час по кино — обясни Джефри. — Учат за „Кинг Конг“.

Кайли го погледна удивено:

— Така ли? Аз пък помислих, че за „Бамби“.