Откуп

В сряда беше погребението на Хънтър Олдън и аз тихо се промъкнах на задния ред в Презвитерианската църква на Пето авеню. Един по един хора с власт и влияние, всички, за които бях сигурен, че по някакъв начин зависят от Хъч, заставаха на подиума, за да възхвалят мъдростта на Хънтър, проницателността му в бизнеса и разбира се, великата му саможертва — да отдаде живота си за спасението на своя син.

В някакъв момент ми се искаше да скоча и да извикам: „Вижте времето, хора. Трип беше под полицейска опека шест часа преди Хънтър да бъде екзекутиран за греховете си“. Ала реших, че щом Трип може да седи тук, без да отрони дума, ще мога и аз.

Издържах пет траурни слова, но когато и кметът Сайкс стана да говори, си тръгнах. Тя беше такава, каквато е, но не бях длъжен и да я гледам.

Поредицата от късни вечери с Кайли завърши с третата. Имахме много писмена работа, но нищо, което да изисква да работим до късно, и тя си тръгваше всяка вечер преди шест.

В четвъртък я чух да говори по телефона с приятелката си Джанет Лонгобарди — жената, която я беше свързала с адвокат по разводите.

Не успях да чуя целия разговор, но улових достатъчно, за да се вкисна още повече.

— Тази програма „По-добър избор“ му се отразява наистина добре. Не, още живее в апартамента на Шели, но се уговаряме да отидем някъде заедно за уикенда. Засега адвокатът е на изчакване, но повярвай ми, запазвам всичките си опции отворени.

Зачудих се дали нямаше и аз да се превърна в това. В опция, която Кайли оставяше отворена.

Не очаквах Черил да се обади преди погребението на Милдред във вторник и така и стана. До петък следобед все още не бях се чул с нея и тя не беше се върнала в службата.

В 15 часа бях на бюрото си, втренчен в изядения наполовина бейгъл, който стоеше тук от закуска, и се чудех как ще издържа уикенда. И точно когато бях сигурен, че нещата не могат да се влошат повече, стана и това. Получи се есемес от Черил.

Кратко предизвестие. Дълъг път. Вечеря в НУХК?

8 часа.

В наши дни е лесно да прекратиш връзка. Можеш да напишеш есемес. Да изпратиш имейл. Или дори да го направиш със 140 знака или по-малко в „Туитър“. Но Черил не беше от хората, които могат да сложат край по електронен път. Беше от старата школа. Когато късаше с някого, трябваше да го направи очи в очи.

Това представляваше тази покана за вечеря в последната минута. Искаше да се срещнем в ресторант в окръг Ълстър и не я вълнуваше, че ще трябва да карам двеста мили, за да може да ме зареже правилно.

Върнах й есемеса.

Дадено.

Стори ми се подходящ начин да сложа край на една мизерна седмица.

82.

Макар че трябваше да карам два часа, за да се сбогуваме, Черил поне беше избрала страхотен ресторант. Домът й в Уудсток беше само на пет километра от „Ню Уърлд Хоум Кукинг“, но бях вкусвал ястията на шеф готвача Рик Орландо и знаех, че си заслужават да изминеш стотина мили.

Спрях на паркинга на НУХК десет минути по-рано и влязох вътре. Заведението представлява голяма стара преустроена плевня с картини по стените, тиха музика и персонал, който никога не забравя лица. Лиз Корадо, съпруга и партньорка на Рик, ме поздрави с прегръдка.

— Черил още не е дошла, но имаш късмет — заговори, докато ме придружаваше до бара. — Днес е Вечер с Безплатна Напитка за Герои.

— Само газирана вода засега — усмихнах се насилено, защото знаех, че трябва да остана трезвен за обратния път до Ню Йорк.

Няколко минути по-късно влезе и Черил. Беше облечена в бяла парка и подходяща скиорска шапка, която подчертаваше тъмнокафявите очи, лъскавата черна коса и сияещата й карамелена кожа. Изглеждаше неотразимо.

Щом ме забеляза, и лицето й светна. Обви ръце около врата ми и ме целуна. Не беше каквото очаквах.

Лиз ни отведе до масата и Черил поръча бутилка шампанско. Също не беше каквото очаквах.

— Какво празнуваме? — попитах.

— Настъпването на Нова година.

— Трябва да се обадиш на „Ню Йорк Таймс“. Тези идиоти днес бяха наслагали „10 януари“ на всяка страница на вестника.

И тогава тя каза последното нещо, което някога бях очаквал:

— Не ме интересува кой ден е за останалата част от света. Ти и аз започваме годината отначало. Първите десет дни се преиграват — все едно никога не са се случили.

— Без наказания ли?

— Мисля, че трябва да анализираме играта си, така че да не допускаме отново същите грешки. Ала без наказания.

— Вече ме анализира една жена, която е толкова известна с психологическата си проницателност, колкото и с палачинките си.

— А, ясно. И какво каза доктор Гери?

— Не го запомних дословно, но нещо от сорта, че съм бил ревнив задник.

— Точно! А какво каза за мен?

— Мисля, че точното й определение беше „съвършена във всяко отношение“.

— Не съм. Държах се зле с теб. Съжалявам.

Очите й се навлажниха и тя се извърна.