Откуп

Гимназиален учител отвлича ученик; ченге пада с кола за милион долара в езеро за лодки; обезглавено тяло на милиардер, оставено под иконата на просперитета…

Всичко това беше манна небесна за сензационната журналистика.

Веднага щом пристъпих през вратата, дузина ченгета започнаха да скандират името ми, изправиха се и заръкопляскаха, а някои се приближиха, за да ми стиснат ръката.

Гери ми подаде „Таймс“, „Нюз“ и „Поуст“ и ме придружи до едно сепаре в дъното.

— Може да си смотаняк в личния живот — каза тя, — но си дяволски добро ченге.

Прегледах вестниците, а пет минути по-късно Кайли влезе и получи същото посрещане. Но веднага щом аплодисментите утихнаха, някой с приложение за звукови ефекти на телефона натисна бутон и прозвуча писък на спирачки и силен удар. Хумор на ченгета.

Кайли седна срещу мен.

— Какво ново във вестниците? — попита.

— Изглежда, ние не сме единствените герои — отговорих. — Хъч Олдън наистина умее да извърта фактите в полза на семейството.

Плъзнах „Поуст“ по масата и посочих заглавието на трета страница. „Милиардер жертва живота си, за да спаси сина си. Всичко по темата.“

Тя прочете първия абзац и го бутна настрани.

— Защо ми показваш това? Само още повече разпалва желанието ми да разпна копелето.

— Защото те познавам. Вече си наумила как да действаш. Какво намисли?

Тя бръкна в джоба си и сложи флашката на масата.

— Ще последвам мнозинството. Не можем да покажем това на никого.

— Благодаря — кимнах. — Надявах се, че малката реч на кмета за „ръката, която ги храни“ ще промени мнението ти.

— О, не съм се вързала на тези глупости — възропта Кайли. — Спенс промени мнението ми.

— Обсъждала си го със Спенс?

— Спокойно, не съм му разкрила никакви подробности. Само общата картина. Снощи вечеряхме. Може да е наркоман, но сега е чист, а винаги съм се доверявала на инстинкта му за морал.

— И той как те убеди?

— Каза: „Ако предадеш Хънтър Олдън на федералните, тогава можеш да предадеш и мен на Нюйоркската полиция. Купувах незаконно наркотици с месеци. Ти го знаеше, но предпочиташе да си затваряш очите. Ала престъплението си е престъпление, Кайли. Арестувай ме“. После подаде ръце, за да му сложа белезници.

Засмях се високо.

— А ти какво направи?

— Ръгнах го с вилицата за салата и го нарекох задник.

— Но не го арестува.

— Не, прекалено съм заета да се опитвам да го изчистя.

— Браво. Та ти си била по-голям лицемер, отколкото си мислех.

— Зак, откакто открихме онова, което беше на флашката, исках да изправя Хънтър Олдън пред съда. Дори след като умря, още бях решена да го накарам да плати за стореното. Ала ще цитирам моя възстановяващ се съпруг: „Правосъдието невинаги прави света по-добро място. Състраданието — винаги“.

Взех флашката.

— Може да не показваме това на никого, но все пак трябва да го запазим, дори само за да сме сигурни, че Трип ще изпълнява своята част от сделката.

— Знам идеално скривалище — увери ме Кайли. — Никой няма да го намери, а ние ще можем да стигнем до него по всяко време, когато поискаме.

След половин час бяхме в Отдела за веществени доказателства. Попълних документите, маркираха и надписаха разпятието със скритата флашка и единственото доказателство за престъплението на Хънтър Олдън срещу човечеството излезе от ръцете ни. И направи първата си стъпка по контролираната верига, която щеше да го отведе до последния му пристан — огромен склад в Лонг Айланд Сити. Там щеше да бъде съхранявано в продължение на десетилетия.

— Съжаляваш ли за нещо? — попитах.

— Не и за това — кимна Кайли, — ала ми се иска никога да не беше ми показвал онази статия за Хънтър Олдън в „Поуст“. Вбесява ме, че кучият син ще получи погребение на герой.

— Само тялото му — утеших я. — Със сигурност главата му ще гние цяла вечност в гроб на бедняк в Хаити.

Край на трета част

Епилог Униние

81.

Казват, че полицейската работа е низ от скучни часове, прекъсвани от моменти на пълен ужас. Седмицата, след като приключихме със случая с Олдън, беше най-скучната в моята кариера.

И най-потискащата.

Спомням си, че се разсмях на закуска в понеделник сутринта, когато Кайли сподели как боднала Спенс с вилицата за салата, но сега беше петък следобед, а оттогава не бях имал друг повод да се усмихна.

Нищо не вървеше както трябва. За начало, когато бурята връхлетя града, Отделът по чистота закачи гребла на всичките си камиони и те през следващите пет дни разчистваха снега за сметка на събирането на боклука.

Само за няколко часа девственото снежно покривало се превърна в сива лапавица и когато камионите се върнаха към нормалното обслужване, тротоарите бяха покрити с киша, а край бордюрите бяха струпани над 50 000 тона отлежал боклук. А тъй като беше началото на януари, и над 100 000 изсъхнали коледни елхи очакваха да бъдат рециклирани.

Ню Йорк е суров град, но майката Природа за пореден път ни беше наритала задника.