Откуп

— Не, няма — отговори Патрис със стегнати челюсти и изопнати устни. — Светът е пълен с благотворители. Вие не сте от тях. Вие сте използвач, господин Олдън. Всяко бедствие, стоварило се върху човечеството, естествено или изкуствено създадено, за вас е още една възможност да натрупате повече пари. Вие спечелихте от Ню Орлиънс, Ирак, Индонезия, Фукушима и разбира се — от Хаити. Проектът „Гутенберг“ не е единственият път, когато сте капитализирали мизерията на другите хора. Той просто е най-ужасяващият.

— Слушай, кажи ми какво искаш. Просто назови цената си.

— Аз съм лекар, господин Олдън, и когато виждам рак, готов да разпръсне метастази в жизненоважни и здрави органи, моята работа е да го изкореня.

Той отново вдигна хирургическата маска на лицето си.

Сестрата стоеше в готовност с три спринцовки — натриев тиопентал, панкурониев бромид и калиев хлорид.

— Що се отнася до предложението ви да субсидирате начинанията ни в Хаити — продължи Шевалие, поставяйки му първата от трите инжекции, — благодаря ви, но вече имаме благодетел.

Погледът на Хънтър угасна, когато барбитуратът забави сърцето му и блокира централната му нервна система.

— Казва се Хънтър Хътчинсън Олдън III. Приятелите му го наричат Трип — продължи Патрис и посегна за втората спринцовка. — Ала брат ми беше единственият, който имаше право да го нарича син.

77.

От съня ме изтръгнаха изнервящият звън на мобилния ми телефон и ароматът на прясно кафе. Погледнах часовника. 5:27. Свикнал съм с телефонни обаждания преди изгрев, така че още едно не ме смущаваше, ала миризмата на кафе, която се носеше от собствената ми кухня, направо ми изкара ангелите.

Вдигнах телефона.

Беше Кейтс. Отне й не по-малко от 15 секунди да ме осведоми какво съм пропуснал, откакто си легнах. Затворих и отново долових уханието. Отчаяно се нуждаех от кофеин, но още повече трябваше да разбера кой е в кухнята ми.

— Добро утро — поздрави Кайли, която стоеше пред плота и чупеше яйца в купа. — Кафето е готово.

— Благодаря. Не искам да прозвучи негостоприемно — казах, като си наливах в чаша, — ала какво правиш тук?

— Тук прекарах нощта.

Мозъкът ми беше заседнал някъде между парадоксалния сън и грубото пробуждане от телефонното обаждане на Кейтс и се мъчеше да сглоби парчетата от пъзела на изминалата нощ. В 2 часа през нощта, след двайсет непрекъснати часа в преследване на лоши момчета, избягване на куршуми и челна среща с въздушна възглавница, се бях сринал от изтощение. Това беше всичко, което си спомнях.

— Мислех, че снощи се сбогувахме и ти се прибра у дома — изрекох колебливо.

— Не. Реших да остана тук.

— Не го разбирай погрешно, но…

Замълчах. Главата ми не беше достатъчно ясна, за да формулирам въпроса или да осмисля отговора.

— Но какво? — попита Кайли. — Изплюй камъчето.

— Просто се чудя — отвърнах. — Къде спа?

— За Бога, Зак, вземи се в ръце. Все още съм омъжена, а дори и да не бях, нямам навика да се вмъквам в леглото на типове, които миришат на повръщано. Но ако гаджето ти попита, можеш да й кажеш, че съм поспала на дивана няколко часа. Останалото време прекарах в интернет, опитвайки да измисля как можем да заковем Хънтър Олдън за злините, които е сторил.

— Не ми харесва да ти го напомням — продължих, — ала не можем да го обесим.

— Знам, че ние не можем. Трябва да повикаме федералните. Но се опитвах да преценя с коя агенция би било най-подходящо да разговарям — дали е Комисията по ценните книжа, ФБР, или Национална сигурност… Макар че започвам да клоня към Антитерористичния отдел на Нюйоркската полиция.

— Кайли, никой не може да обеси Хънтър Олдън. Той е мъртъв.

Тя се втрещи.

— Кейтс се обади току-що — продължих. — Бил е убит. Намерили са тялото му, покрито със сняг, под статуята на Атакуващия бик при „Уолстрийт“.

— „Уолстрийт“ ли? Ама че символика, Батман.

— Имам нужда от бърз душ — казах. — После трябва да тръгваме към центъра.

— А ще можем ли поне да закусим? — попита тя. — Тъкмо щях да забъркам няколко яйца.

— Не бих ял нищо на твое място.

— Защо?

— Както казах, тялото на Олдън е било захвърлено под статуята. Но главата му я няма никаква.

Кайли се взря в мен с широко отворени очи.

— Декапитация?

— Чисто отрязана.

— Леле — прошепна тя. — Сега вече наистина не можем да го обесим.

78.

Всеки летен ден бронзовата скулптура на Атакуващия бик е магнит за хиляди туристи, повечето от които отбелязват посещението си, като се снимат до него.

Но в тази студена неделна сутрин Нюйоркската полиция бе оградила тритонния символ на капитализма, а единственият, който правеше снимки, беше Чък Драйдън.

— Четири тела за четири дни — отбеляза Кайли, когато стигнахме там.

— Но само две глави — допълни доктор Драйдън и щракна още няколко кадъра на останките от Хънтър Олдън. — Ако продължава така, ще ни трябва нова категория в статистиката за престъпността.

Познавахме го достатъчно добре, за да схванем, че не се шегуваше, макар че го наричахме и Клъцни-Драйдън.