Отмъщението на Монца

— Както ти предупреди Коска ли? Както предупреди мен? Шибай се, Муркато! Ти посочи пътя и аз само следвах! Който сее кървави семена, ще жъне кръв, а ти пося цялата Стирия! Сама си си виновна! Ти го направи… Ааа! — Той извърна глава и посегна към врата си. Скъпото му наметало се беше оплело във воденичното колело и червеният плат се затягаше все повече и го влачеше надолу. — Шибана… — Пръстите му трескаво заопипваха лопатките на колелото, но нямаше как да го спре.

Монца гледаше с отворена уста и отпуснато копие как Карпи потъва все по-надолу. Надолу, навътре в черната вода. Вече беше до гърдите му, до раменете, до врата…

Оцъклените му очи се обърнаха към нея.

— Не съм по-лош от теб, Муркато! Просто направих това, което трябваше! — Бореше се да задържи уста над бързата вода. — Не съм… по-лош… от…

Лицето му изчезна.

Верния Карпи, който беше водил пет щурма под нейно командване. Който се бе сражавал до нея и никога не я подвеждаше. Верния Карпи, на когото можеше да повери живота си.

Монца скочи в потока, сграбчи протегнатата ръка на Верния и пръстите му се вкопчиха в нея. Задърпа със стиснати зъби, пъшкаше от усилие. Опря копието в дъното и запъна колелото. Пъхна ръката с ръкавицата под рамото на Карпи и задърпа, напрягаше всеки мускул, вече беше във вода до врата. Усети, че започва да го измъква. Показа се ръката, след това лакътят, рамото. Монца посегна към закопчалката на наметалото, но осакатените пръсти не я слушаха. Бяха твърде измръзнали, твърде схванати, твърде потрошени. Чу се пукане и дръжката на копието се строши. Воденичното колело се завъртя бавно, заскърца и повлече Верния надолу.

Водата продължаваше да напира. Ръката му се отпусна и всичко свърши.

Петима мъртви, оставаха двама.

Тя го пусна и задиша тежко. Видя как бледите му пръсти потънаха във водата. Излезе от потока и изкуцука на брега, мокра до кости. Нямаше никаква сила. Краката я боляха чак до кокалите, дясната ръка пулсираше от китката до рамото, раната на главата я щипеше, а черепът й бучеше от придошлата кръв. С безкрайно усилие пъхна крак в стремето и се покатери на седлото.

Погледна назад, коремът я присви и тя се приведе и повърна на земята. Колелото беше издърпало Верния от другата страна и сега го вдигаше. Крайниците му бяха отпуснати, главата се люшкаше, очите бяха отворени, изплезеният му език висеше. По врата му бяха полепнали някакви водорасли. Той се вдигна бавно, бавно, като екзекутиран предател, оставен на показ.

Монца обърса уста с ръка, събра слюнка и опита да изплюе горчилката. Главата й се въртеше. Може би трябваше да го смъкне оттам и да му остави някакво последно достойнство. Нали й беше приятел? Не чак герой, но пък кой ли беше вече? Човек, който искаше да бъде лоялен в коварен занаят в коварен свят. Човек, който искаше да е лоялен, но бе открил, че това отдавна не е на мода. Може би трябваше да го извлече на брега и поне да го остави на земята. Вместо това обърна коня към фермата.

Достойнството не помагаше много на живите и абсолютно никак на мъртвите. Беше дошла да убие Верния и той бе мъртъв.

Вече нямаше смисъл от разкаяние.

Време за жътва

Тръпката седеше на стъпалата на фермата, чоплеше кожа от многобройните охлузвания по ръката си и гледаше как някакъв мъж плаче над труп. Приятел. Може би брат. Човекът не се криеше. Раменете му бяха отпуснати, по страните му се стичаха сълзи. Доста затрогващо, ако си от този тип.

А Тръпката беше. Като момче брат му го наричаше свинска мас, защото беше мек. Плака на гроба на брат си и на баща си. И когато приятелят му Добан беше пронизан с копие, и се мъчи два дена, преди да се върне в калта. В нощта след битката при Дънбрек, когато погребаха половината му отряд заедно с Три дървета. След битката на Височините си беше намерил усамотено място и бе изплакал цяло езеро сълзи. Но тогава бе по-скоро от облекчение, че боят е свършил, а не от тъга за загиналите.

Знаеше, че е плакал всичките пъти, знаеше защо, но не можеше да си спомни какво е чувството, дори животът му да зависеше от това. Зачуди се дали на света е останал някой, за когото би заплакал, и не беше сигурен, че отговорът му харесва.

Отпи глътка кисела вода от манерката си и загледа двама осприански войници, които пребъркваха телата. Единият преобърна някакъв труп, от който изскочиха вътрешности, смъкна ботуша му, видя, че има дупка, и го захвърли. Друга двойка с навити ръкави и лопата на рамото на единия се караше къде да почнат да копаят. Тръпката гледаше мухите, които летяха в натежалия въздух и се събираха около отворените усти, отворените очи, отворените рани. Гледаше назъбените разрези, строшените кости, отрязаните крайници и разпилените черва. Засъхващите пръски и петна, червено-черните локви по каменния двор и не изпитваше задоволство от добре свършена работа. Но не изпитваше и отвращение. Нито пък вина или мъка. Само болката от охлузванията, неприятната жега, умората в крайниците и лека нотка на глад, защото бе пропуснал закуската.