Отмъщението на Монца

Трябваше да изпитва вина. Нали бе станало заради нея. Можеше да изпитва съчувствие. И тя си имаше достатъчно грозни белези. Но чувстваше единствено отвращение. Искаше й се да язди от другата му страна, но вече бе късно. Искаше й се да не беше махал бинтовете, но вече не можеше да го накара да ги сложи. Казваше си, че белегът ще се излекува, и сигурно щеше да е така.

Но не много повече.

Тръпката се обърна внезапно и тя осъзна защо е гледал към седлото. Дясното му око беше насочено към нея. Лявото, в средата на белега, продължаваше да гледа надолу Покритието се беше изплъзнало и му придаваше объркано кривоглед вид.

— Какво?

— Твоето… ъъъ… — Тя посочи към лицето му. — Малко се е… разместило.

— Пак ли? Шибана работа. — Тръпката пъхна палец в окото си и го намести. — По-добре ли е? — Сега фалшивото гледаше право напред, докато истинското продължаваше да се взира в нея. Беше почти по-зле и отпреди.

— Много — отвърна Монца и се усмихна насила.

Тръпката измърмори нещо на северняшки.

— Невероятни резултати, разправяше оня. Ако мина пак през Пуранти, ще му направя една визита на това копеле…

На следващия завой се видя първият пост на наемниците. Няколко съмнителни типа с различни доспехи. Монца видя кой е начело от пръв поглед. Познаваше всички ветерани от Хилядата меча и знаеше в какво са добри. Този се казваше Секо, корав стар вълк, който служеше като ефрейтор от поне шест години.

Той вдигна копието си към тях, докато забавяха ход, а хората му приготвиха арбалети, брадви и мечове.

— Кой идва…

Монца отметна качулката си.

— Кой мислиш, Секо?

Думите замръзнаха на езика му и той свали копието, докато минаваха покрай него.

В лагера мъжете закусваха и си стягаха багажа за поход. Неколцина вдигнаха глави, докато двамата с Тръпката минаваха по пътеката, или по-скоро по калния проход между палатките. Някои се позагледаха. Към тях се присъединиха други и почнаха да я следват от разстояние.

— Това е тя.

— Муркато.

— Жива е!

Монца минаваше покрай тях по обичайния си начин. С изправени рамене, вдигната брадичка, презрителна усмивка и без да се оглежда. Сякаш бяха нищо. Все едно тя бе по-добро животно. През цялото време се молеше да не осъзнаят това, което не бяха разбрали през годините и което я ужасяваше до дъното на душата й.

Че всъщност не знае какво прави и един нож може да я убие, както всеки друг човек.

Никой не се опита да я заговори, нито да я спре. Наемниците бяха страхливци, дори повече от обикновените хора. Мъже, които убиват, защото това е най-лесният начин да си вадят хляба. Наемниците нямаха лоялност. Нито към водачите си, нито към работодателя си.

Точно на това разчиташе.

Палатката на капитан-генерала беше издигната на една височинка на голямата поляна. Червеното знаме висеше отпуснато над кърпените й платнища. Монца смуши коня си по-бързо и накара двама мъже да отскочат от пътя й. Опитваше се да не показва нервите, които вече кипяха в гърлото й. И така си беше сериозен риск. Ако покажеше и капка страх, с нея щеше да е свършено. Смъкна се от коня и уви безгрижно юздите около някакво дръвче. Заобиколи една вързана коза и тръгна към палатката.

Нокау, гуркулският изгнаник, който я охраняваше през деня още от времето на стария Сазине, стоеше зяпнал и дори не беше извадил огромния си ятаган.

— Затвори си устата, Нокау. — Тя протегна ръка и бутна отпуснатата му челюст с ръкавицата, така че зъбите му изтракаха. — Някое пиле ще си свие гнездо. — Мина покрай него и влезе в шатрата.

Същата маса, макар че картите изобразяваха други местности. Същите флагове, някои от които бе спечелила тя, при Суит Пайнс, Хай Бенк, Муселия и Каприл. И същият стол естествено, който Сазине уж бе откраднал от трапезарията на херцога на Чезале в деня, когато формирал Хилядата меча. Стоеше празен върху два сандъка и очакваше задника на новия капитан-генерал. Нейният задник, ако Орисиите бяха милостиви.

Но трябваше да признае, че принципно не бяха.

Близо до импровизирания подиум стояха тримата най-старши капитани — Сесария, Виктус и Андич. Тримата, които Бена бе убедил да я направят капитан-генерал. Тримата, които бяха убедили Верния Карпи да заеме мястото й. Тримата, които трябваше да убеди, за да й го върнат. Щом я видяха, те се напрегнаха.

— Брей, брей — изръмжа Сесария.

— Брей, брей, брей — промърмори Андич. — И това ако не е Змията на Талинс.

— Лично Касапинът на Каприл — изхленчи Виктус. — Къде е Верния?

Тя го погледна в очите.

— Няма да дойде. Момчета, имате нужда от нов капитан-генерал.

Тримата се спогледаха. Андич цъкна шумно с език. Навик, който Монца смяташе за отвратителен. Едно от многото противни неща при дългокосия плъх.

— Общо взето и ние стигнахме до същото заключение.

— Верния беше добър човек — избоботи Сесария.

— Твърде добър за тази работа — добави Виктус.

— Правилният капитан-генерал трябва да е поне зло лайно.

Монца показа зъбите си.

— Според мен всеки от вас тримата е повече от достатъчно зъл. А в Стирия едва ли ще намериш по-големи лайна. — Не беше шега. Трябваше да убие тези тримата, а не Верния. — Но сте твърде големи лайна, за да работите един за друг.