Отмъщението на Монца

— Като бях млад. При първия ми поход. Напих се, отидох да пикая и паднах в реката. Течението ме повлече и ме изхвърли след половин миля. Когато се върнах в лагера, бях посинял от студ и треперех толкова силно, че ръцете ми щяха да се откачат.

— И?

— Затова ме нарекоха Тръпката. Нали ме пита. В Сипани. — Той се усмихна. Сега вече виждаше забавната страна. Витари го погледна втренчено за момент, след което измъкна стройното си тяло през вратата. — Е, вожде. Май вече сме само ти и аз…

— И аз! — Тръпката подскочи и посегна към брадвата си. До него Монца приклекна и започна да вади меча си. И двамата се взираха в сумрака. Усмихнатото лице на Ишри висеше от сеновала. — Добър ден на двамата ми герои. — Тя се смъкна по стълбата надолу с главата, сякаш бинтованото й тяло нямаше кости. Изправи се на крака. Без палто изглеждаше неестествено тънка. Тръгна през сламата към трупа на Дей. — Единият ви убиец уби другия. Такава работа. — Погледна с ледените си черни очи Тръпката и той стисна брадвата.

— Шибана магия. По-гадна е и от банките.

Тя се приближи с гладна усмивка, докосна с пръст шипа от задната страна на оръжието и го наведе към пода.

— Да разбирам ли, че си убила стария си приятел Верния Карпи и си доволна?

Монца прибра меча си в ножницата.

— Верния е мъртъв, ако това е целта на шибаното ти представление.

— Странен начин за празнуване. — Ишри вдигна дългите си ръце към тавана. — Отмъщението е твое! Хвала на Господ!

— Орсо е още жив.

— А, да. — Ишри отвори очи толкова широко, че Тръпката се зачуди дали няма да изпаднат. — Ще се усмихнеш, когато Орсо умре.

— Какво те интересува кога ще се усмихна?

— Да ме интересува ли? Ни най-малко. Всички в Стирия имат навика да се надуват и хвалят, но да не вършат работа. Радвам се, че има някой, който не е такъв. Върши си работата и се мръщи, колкото си искаш. — Прокара пръсти по масата, след което небрежно загаси пламъците на горелките с длан. — Спомена на нашия общ приятел херцог Рогонт, че можеш да доведеш Хилядата меча на негова страна, нали?

— Ако извадиш златото на императора…

— Виж в джоба на ризата си.

Монца се намръщи, извади нещо и го вдигна към светлината. Голяма червеникавозлатиста монета, сияеща по онзи специален начин, който те кара да поискаш да я задържиш.

— Хубава е, но ще трябват доста повече.

— О, ще има повече. Разправят, че планините в Гуркул са направени от злато. — Ишри погледна към овъгления ъгъл на плевнята и цъкна с език. — Още го мога. — Промуши се през дупката като лисица през ограда и изчезна.

Тръпката изчака малко и се наведе към Монца.

— Не мога да посоча точно какво, но нещо с нея не е наред.

— Имаш невероятни усещания за хората, нали? — Тя се обърна, без да се усмихва, и излезе от плевнята.

Тръпката гледаше намръщено тялото на Дей. Мърдаше мускулите на лицето си и усещаше как белезите по лявата страна се разтягат и сърбят. Коска мъртъв, Дей мъртва, Витари заминала, Дружелюбния заминал, Морвийр избягал и по всяка вероятност настроен срещу тях. Дотук с веселата компания. Трябваше да изпитва носталгия към щастливите приятели от миналото, братята по оръжие. Обединени от обща цел дори само за да останат живи. Кучето, Мрачния Грим, Тъл Дуру. Дори Черния Дау. Все мъже с принципи. Бяха избледнели в миналото и го бяха оставили сам. Тук, в Стирия, където никой нямаше принципи, които да означават нещо.

Дори в този момент дясното му око щеше да заплаче, колкото и лявото.

Почеса белега на бузата си. Много внимателно. Намръщи се и зачеса по-силно. И по-силно. Спря и изсъска през зъби. Сега сърбеше по-лошо от всякога, че и болеше. Все още се мъчеше да открие начин да се чеше, без да влошава нещата.

Такива са резултатите от отмъщението.

Старият нов капитан-генерал

Монца беше виждала безброй най-различни рани. Причиняването им й беше професия. Беше виждала тела, осакатени по всякакъв начин. Премазани, разсечени, наръгани, изгорени, обесени, одрани, изкормени. Но белегът на Каул Тръпката беше най-лошото, което бе виждала на лицето на жив човек.

Започваше като розова черта в ъгъла на устата му, продължаваше разкривен и широк колкото пръст към скулата, разширяваше се в петно разтопена плът към окото. По бузата и отстрани на носа се виждаха множество червени точици. Завършваше на челото с дебела черта, която покриваше половината вежда. Естествено оставаше и окото. Беше по-голямо от другото. Миглите бяха изчезнали, клепачите спаружени, долният леко висеше. Когато мигаше с дясното око, лявото само помръдваше, но оставаше отворено. Преди малко беше кихнал и окото потръпна като преглъщащо гърло, мъртвата зеница я гледаше през розовата дупка. Тя се насилваше да не гледа, но бе обзета от ужасяващо любопитство. Непрекъснато се чудеше дали ще се случи отново и знанието, че Тръпката не може да я види, не й помагаше.