Отмъщението на Монца

Във фермата, където се оправяха с ранените, пищеше мъж. Пищеше и пищеше. Но пък откъм стрехата на конюшнята чуруликаше птица и Тръпката откри, че без усилие може да се съсредоточи върху едното и да забрави другото. Усмихна се, кимна към птичката, облегна се удобно и протегна крака. Явно с времето човек можеше да свикне с всичко. Проклет да беше, ако позволеше някакво пищене да го изгони от хубавото място на прага.

Чу тропот на копита и се огледа. Монца се спускаше по склона. Черна фигура на фона на яркото синьо небе. Спря коня в двора на фермата и се намръщи към телата. Дрехите й бяха мокри, сякаш бе паднала в поток. Едната страна на косата и бузата й бяха омазани с кръв.

— Ей, вожде. Радвам се да те видя. — Трябваше да е вярно, но му звучеше някак лъжливо. Напоследък не чувстваше почти нищо. — Верния е мъртъв, нали?

— Мъртъв е. — Тя бавно се смъкна от седлото. — Трудно ли го докара тук?

— Не особено. Държеше да доведе повече приятели, отколкото бяхме планирали, и нямаше как да му откажа. Нали знаеш как е, като хората чуят за празненство? Нямат търпение, бедните копелета. Трудно ли го уби?

Тя поклати глава.

— Удави се.

— А? Мислех, че ще го намушкаш. — Тръпката вдигна меча й и й го подаде.

— Понамушках го. — Тя изгледа острието за момент, после посегна и го прибра. — После го оставих да се удави.

Тръпката сви рамене.

— Твоя работа. И удавяне става.

— Става.

— Пет от седем, а?

— Пет от седем. — Не изглеждаше празнично настроена. Не повече от човека, който продължаваше да плаче над мъртвия си приятел. Явно не беше много радостно положение, дори за победителите. Резултатите от отмъщението.

— Кой пищи?

— Някой. Никой. — Тръпката сви рамене. — По-добре слушай птичката.

— Какво?

— Муркато! — Витари се показа на вратата на плевнята. — Ела да видиш.

Вътре беше мрачно и хладно. Слънчевите лъчи проникваха през дупка в ъгъла и през тесните прозорци и хвърляха светли черти по сламата. Една падаше върху трупа на Дей. Тялото й беше извито странно, косата бе паднала върху лицето. Нямаше кръв. Нито следи от насилие.

— Отрова — измърмори Монца.

— Каква ирония — каза Витари.

На масата стоеше дяволска плетеница от метални прътове, стъклени тръби и най-различни колби. Отдолу със синкаво-жълт пламък горяха две лампи, а съдържанието на съдовете кипеше, бълбукаше и капеше. Тръпката мразеше вида на отровителска екипировка повече и от отровителски труп. От трупове поне разбираше, докато науката му бе напълно непозната.

— Шибана наука — изсумтя той. — По-гадна е и от магията.

— Къде е Морвийр? — попита Монца.

— Няма и следа от него.

Тримата се спогледаха мрачно.

— Не е ли сред мъртвите?

Тръпката бавно поклати глава.

— Жалко, но не го видях там.

— Най-добре да не пипаме нищо — каза Монца и отстъпи назад.

— Мислиш ли? — изръмжа Витари. — Какво се е случило?

— Като гледам, е имало различие в мненията между учителя и ученичката.

— Сериозно различие — обади се Тръпката.

Витари поклати глава и отсече:

— Край. Приключих.

— Какво? — попита Монца.

— Приключих. В този занаят трябва да знаеш кога да спреш. Сега кипи война, а аз се старая да не се замесвам в подобни неща. Твърде трудно се прибира печалбата. — Тя кимна към слънчевия двор, където трупаха телата. — Визерин беше сериозна крачка в грешна посока, а тази е още по-голяма. Освен това не искам да съм от грешната страна на Морвийр. Нямам желание да се озъртам през рамо до края на живота си.

— Ще трябва да се озърташ заради Орсо — каза Монца.

— Знаех го, когато приех работата. Но ми трябваха парите. — Витари протегна длан. — Като заговорихме…

Монца се намръщи.

— Отказваш се по средата. Затова ще ти платя само половината.

— Справедливо е. Няма смисъл от цялата сума, ако си мъртъв. По-добре половината и да си жив.

— Бих предпочела да те задържа. Мога да те използвам. А и няма да си в безопасност, докато Орсо е жив…

— Тогава по-добре да го убиеш, а? Но без мен.

— Както искаш. — Монца бръкна в палтото си и извади кожена торбичка, леко намокрена от водата. Разгърна я и извади бележка, влажна в ъгъла и изпълнена с изящен ръкопис. — Повече от половината. Всъщност пет хиляди двеста и дванайсет монети. — Тръпката се намръщи. Все още не разбираше как можеш да превърнеш толкова много метал в лист хартия.

— Шибани банки — измърмори той. — По-гадни са и от науката.

Витари взе бележката от ръката на Монца и я огледа набързо.

— „Валинт и Балк“? — Очите й се свиха повече от обичайното, което си беше постижение. — Дано да го изплатят. Иначе няма да се скриеш никъде в Кръга на света…

— Ще ти платят. Определено нямам нужда от повече врагове.

— Тогава се разделяме като приятели. — Витари сгъна хартията и я прибра в ризата си. — Може пак да работим заедно някога.

Монца я изгледа намръщено, както винаги.

— Нямам търпение.

Витари отстъпи заднишком, след което се обърна към огряната от слънцето врата.

— Паднах в река! — извика Тръпката след нея.

— Какво?