Отмъщението на стоманения плъх

— Обичам те — запротестирах аз и казвах истината. — Но това е просто рефлекс. Или нещо такова. Обичам те, но да се оженя… Е, това е все едно да отида в затвора. А там през всичките си престъпни години нито веднъж не съм попадал.

— Това е освобождение, а не плен — каза тя и започна да свещенодейства с гримовете си. Едва сега забелязах, че на устните й имаше червило в тон с бялата й рокля и малката плетена шапчица на главата. — Това е все едно да скочиш в студена вода — каза тя, като стана и ме потупа по бузата. — Свършвай бързо с това, така че да не го почувстваш. А сега размотай панталоните и си обуй обувките.

Така и направих, но когато се изправих, за да отговоря на този глупав съвет, видях, че вратата е отворена и че в съседната стая стои магистър по бракосъчетанията и двама негови свидетели. Тя ме взе за ръка, меко, отдавам й дължимото, и в същото време въздухът се изпълни с могъщи акорди, запис на орган. Тя ме дръпна за лакътя. Съпротивлявах се за миг, но след това, залитайки, тръгнах напред. Струваше ми се, че очите ми бяха покрити с пелена.

Когато тъмнината се разсея, органът блееше умиращи ноти, вратата се затвори зад отдалечаващите се гърбове, а Анжела престана да се възхищава на украсения й с пръстен пръст за момент, колкото да ми поднесе устните си. Едва ми стигна силата на волята, първо, за да я целуна, а след това вече да простена.

На бюфета имаше цяла батарея от бутилки, и треперещите ми пръсти, опипвайки я, безпогрешно намериха дебелата бутилка с „Потта на сириуска пантера“, мощен алкохол с такъв отвратителен ефект, че продажбата му бе забранена на повечето цивилизовани планети. Голяма чаша с тази напитка действаше твърде ефикасно — почувствах как ми причинява вреда и си налях втора. Докато правех това, потънал във вцепенените си мисли, сигурно е изминал известен период от време, защото Анжела — моята Анжела (сподавен стон) — сега стоеше пред мен, обличайки панталон и пуловер, с наредени до нея приготвени куфари. Чашата беше изтръгната от ръцете ми.

— Стига лични оргии — без злоба каза тя. — Днес вечерта тръгваме, по-точно ще празнуваме довечера, но сега трябва да изчезваме. Регистрацията на брака ще бъде направена всеки момент, а когато имената и фамилиите ни попаднат в компютъра, той ще светне като публичен дом в деня на получаване на заплатите. Полицията сега ще ни лепне почти всички престъпления през последните два месеца и ще се хвърли след нас с лай и пяна на уста.

— Стига — заповядах аз, клатейки се. — Позната картина. Пали колата и да тръгваме.

Тъкмо щях да й предложа да помогна с багажа, но през това време, докато предадох информацията, тя вече беше на половината път с тях по стълбите. Това поощрение ми помогна да се справя с опасността и благополучно да стигна до вратата. Колата стоеше отвън, бучейки, че не може да освободи цялата си мощ, с отворена странична врата, и Анжела вече седеше зад волана, потрепвайки с крак, без да издава нетърпението си. Когато се качих, препъвайки се, първите впечатления от реалността проникнаха през втвърдената кора на главния ми мозък. Тази кола, подобно на всички нелетящи машини на тази планета, се движеше с пара, а парата се генерираше от изгарянето на разновидност на торф, смачкван на топка от хитро и ненужно усложнено устройство. Трябваше най-малко половин час да гори, за да може колата да тръгне. Анжела сигурно беше запалила торфа преди бракосъчетанието и бе планирала по същия начин и всички други стъпки. Единственият ми принос във всичко това беше личното обутилчване, което трудно можеше да се разглежда като помощ. Изтръпнах от мисълта какво означава всичко това, и все пак бях принуден да направя единствения възможен извод.

— Имаш ли хапчета за екстрено изтрезняване? — дрезгаво попитах аз.

То се оказа на дланта й дори преди да свърша да говоря. Малко кръгло хапче с черен череп и кръстосани кости. Отрезвяващо изобретение на някой безумен химик, действащо като метаболична прахосмукачка. Само няколко къси минути след попадането си в локвата солна киселина в корема ми ингредиентите щяха да осъществят светкавична атака през кръвоносната ми система. Това не само премахва целия алкохол, но и всички странични ефекти и продукти, свързани с пиянството, така че жалкият субект мигновено става мъртво трезвен и болезнено осъзнава това.

— Не мога да я изпия без вода — измънках аз, като замигах при вида на пластмасовата чаша в другата й ръка. Нямаше връщане назад. С последно смъртно въздъхване и потрепване тикнах това нещо в гърлото си и пресуших чашата.

Казват, че не изисквало много време, но обективно време. Субективното обаче е часове. Това е крайно необективен опит, който трудно може да бъде описан. Представете си, ако можете, какво ще чувствате, ако пъхнете в устата си края на маркуч на пожарна помпа със студена вода, а след това водата спре. А после, след още един миг, да усетите тази вода избиваща от всички отвори на тялото ви, включително порите, на мощни струи, докато не ви измие идеално.