Отмъщението на стоманения плъх

— Мисля! — казах аз и потрих брадичката си, за да докажа това. — Имахме повече от четири месеца безгрижна ваканция, но всичко хубаво все някога свършва. Ние, разбира се, можем да продължим отпуската си. Но тя ще бъде, меко казано, трескава, ще пострадат много хора, а що се отнася до тебе — тази фигура е прекрасна, но не съвсем подходяща за бягство, преследване и изобщо за мръсна работа. Дали да не се върнем към службата, от която избягахме?

— Надявах се да го предложиш. Скучните сутрини и грабежите на банки сякаш са просто несъвместими. Забавно ще бъде да се върнем.

— Особено защото ще бъдат много щастливи да ни видят. Имайки пред вид това, че отхвърлиха молбата ни за отпуска и трябваше да откраднем пощенска ракета.

— Без да смятаме всички пари за дребни разходи, които откраднахме, защото не можехме да се докоснем до банковите си сметки.

— Правилно. Следвай ме и ще го направим шик.

Свалихме униформите на полицаите и грижливо сложихме спящите блюстители на реда на задната седалка на колата. На единия долното му бельо беше на розови капки, докато на другия — строго черно, но обшито по краищата, което можеше да бъде местен обичай на обличане, но ме наведе на задни мисли за полицията на Комат и се радвах, че се махаме. Обличайки униформите, шлемовете и очилата, весело се понесохме по пътя на мотоциклетите си, бумтейки и махайки с ръка на танковете и камионите, които с рев се носеха в противоположна посока.

Преди виковете и воплите на разобличаването да станат прекалено много, спрях по средата на пътя и дадох сигнал на преминаваща бронирана кола да спре. Анжела рязко обърна мотора си зад тях. Така, че да не решат, че гледката на бременен полицай е много отвличаща.

— Завряхме ги в миша дупка! — извиках аз — Но те имат радио, така че не обявявайте това по предавателя. Следвайте ме.

— Води! — извика шофьорът, а навигаторът му закима с глава, съгласявайки се, докато мислите за награди, слава и ордени ослепително танцуваха пред очите му. Поведох ги по един запустял път в гората, завършващ пред малко езеро в комплект с вехта барака за лодки и док.

Спрях, със знак спрях и тях, докоснах устните си с пръст и внимателно се приближих към бронираната кола. Шофьорът свали страничното стъкло и изчакващо ме погледна.

— Я помиришете това — казах аз и хвърлих граната с газ през отвора.

След облака дим последваха „ах“ и „ох“, а после имахме още две фигури в мундири, тихо похъркващи на тревата.

— Възнамеряваш ли бързо да огледаш долното им бельо? — попита Анжела.

— Не, искам да запазя някои илюзии, дори и да са измамни.

Моторите весело запърпориха по дока, хвърлиха се от него във водата, като това предизвика излизането на повече пара, получи се късо съединение и много мехури.

Веднага щом бронираната кола се проветри, качихме се в нея и тръгнахме. Анжела намери недокоснатата закуска на шофьора и бодро се справи с нея. Избягвах основните магистрали, насочвайки се обратно към града, където в централния полицейски участък бе разположен командният пост. Исках да отида там, където ставаха крупните действия.

Паркирахме в подземния гараж, сега пуст, и се качихме с асансьора в кулата.

Зданието беше почти празно, с изключение на командния пункт. Намерих свободен кабинет и оставих там Анжела, която започна невинно да се забавлява със запечатаните, но лесно отварящи се конфиденциални досиета. Сложих шофьорските очила и разиграх спектакъл на пристигане в центъра за връзка на прашен, уморен преследвач. Информираха ме къде трябва да отида. Човекът, когото исках да видя, се разхождаше в кабинета, димейки с дълга полузагаснала лула. Обърнах се към него и отдадох чест.

— Вие ли сте мистър Инскин, сър?

— Да — подхвърли той. Цялото му внимание оставаше приковано към огромната карта на стената, показваща теоретично хода на преследването.

— Някой иска да ви види, сър.

— Какво? Какво? — попита той, като все още не ми обръщаше внимание. Харолд Питър Инскин, директор и глава на Специалния Корпус, този ден не беше съвсем във форма. Той много лесно тръгна след мен, а аз затворих вратата и свалих защитните очила.

— Сега сме готови да се върнем у дома — съобщих му аз. — Ако, разбира се, намерите приемлив начин да ни измъкнете от тази планета, без да позволите на местните власти да ни помачкат в алчните си ръце.

Инскин стисна челюсти от гняв и счупи с тях мундщука на лулата на безброй парченца. Отведох го, плюещ парчета пластмаса на пода, в кабинета, където чакаше Анжела.

Глава 3

— Ррр! — изръмжа Инскин и размаха пачка документи в ръката си така, че те затрещяха като сухи листа или кости на скелет.

— Много изразително — казах аз, изваждайки пура от табакерата и поднасяйки я към ухото си. — Но с минимално съдържание на информация. Не можете ли да се изкажете по-точно?

Отхапах края на пурата и не чух ни най-малко хрустене. Превъзходно.

— Знаете ли колко милиона струва вашата вълна от престъпност? Икономиката на Комат…