Отмъщението на стоманения плъх

— Правете си забележки колкото искате, но при това пълнете спринцовката.

Паркирахме на странична улица. Октагонът беше зад ъгъла…

— Катализатор — произнесох аз. — И не проливайте нито капка. Само под мишниците, там, където няма да забележат влагата.

Вдигнах двете си ръце и почувствах топлината на течността от контейнера, а след това бързо ги пуснах, държейки мократа тъкан между ребрата и раменната си кост. След това излязох от колата и пъхнах мократа си ръка през прозореца. Иглата се заби в кожата ми — всичко е о’кей. Завивайки зад ъгъла, чух как колата тръгна.

Октагонът се изправи пред мен сякаш планина, небето зад него започна да просветлява. Стигнахме до границата. Отпред се намираше входът, към който ме насочиха. Около него стояха двама сиви хора. И двамата имаха още неизвадени от кобурите гаусовки. Те бяха много самоуверени. Приближих се към тях и единият сложи на китката ми белезници и ме поведе през вратата покрай мълчаливите часови.

Качвайки се по стълбата, се спънах и започнах по-внимателно да гледам в краката си. Инжекцията започна да действа. Не исках да говоря, а конвоите ми според обичайната си практика не искаха това никога.

Блъснаха ме в стая. Там извадиха оръжията си и ги насочиха срещу мен, докато сваляха белезниците.

— Дрехите долу — заповяда един от тях.

Направих усилие, за да не се усмихна. Отстрани стоеше флуороскоп и някакво друго оборудване за проверка. Тези субекти оставаха верни на шаблона, следвайки същата схема, същата рутина, която приложиха, когато ме хванаха първия път. Нима не разбират, че рутината беше капан и изгубена кауза?

Не, не разбираха. Неловко свалих дрехите си и им дадох на воля да поработят по тялото ми.

Естествено, нищо не намериха — просто нямаше какво да търсят. Или по-точно имаше нещо, което се надявах, че няма да намерят. Което и стана.

Проверката вървеше бавно и не можех да дочакам края й. В главата ми започна да се събира мъгла от наркотика, чувствах се като завит в памук. Инжекцията вероятно е стигнала върховия си момент и скоро ще започне да отслабва. Това, което е необходимо да се направи, трябва да бъде направено, докато наркотикът действа максимално ефективно, иначе всички приготовления ще се окажат безполезни.

— Облечи това — заповяда дървеноликият конвой и ми хвърли познатата прозрачна дреха. Наведох се да я вдигна и трябваше да скрия усмивката, която не можех да задържа. Стана!

Те търпеливо чакаха, докато се занимавах със себе си. Внимателно наблюдавах пръстите си, за да се уверя, че ще изпълнят задачата си. Когато около врата ми закачиха нашийника, едва не изпуснах облекчена въздишка.

Всичко вървеше точно по плана, плюс минус пет секунди. Когато един от пазачите взе кутийката за мъчения, наведох глава, забих поглед в краката си, за да не се спъна. Ако това е предизвикало илюзия за подавено състояние, още по-добре. Минахме по широк коридор покрай стълба и мислено отбелязах разположението й, за да получа някаква представа за разстоянието, което ме делеше от целта на пътешествието. Леговището на Край! Той чакаше зад бюрото търпеливо и беземоционално като паяк в паяжината си. Анжела седеше пред нас със закачена за тавана кутия за мъчение.

— Всичко наред ли е с теб? — попитах аз, минавайки през вратата.

— Разбира се. Нищо не стана. Не трябваше да идваш.

Щом чух това, обърнах внимание на Край, без да забравям и пазача, затварящ вратата зад нас.

— Сега ще я пуснете, нали така?

— Разбира се, не, в това не се съдържа никакво предимство — изразът на лицето му изобщо не се промени, докато говореше.

— Дори не съм и мислил, че ще я пуснете. Можете ли да кажете как я хванахте?

— Паметта ви съдържаше точно описание на жена ви, когато открихме, че за бягството ви са помогнали две жени, и естествено предположихме, че една от тях можеше да бъде тази Анжела. Компютърът я позна веднага, щом влезе в сградата.

— Сглупихме, като отидохме на такъв риск — казах аз, обръщайки се с лице към нея, но гледайки пазача си. Той беше готов да закачи кутийката за мъчения към другата кука на тавана и ако я закачеше, щяхме да влезем в капана.

Всичко, което мога да направя, е да се нахвърля върху него.

— Спрете го! — викна Край, и пазачът, поглеждайки ме бързо, натисна редица червени копчета на капака.

Няма да се преструвам, че беше приятно усещане. Болката беше достатъчно силна, за да разкъсва стомаха ми от гадене и да завърже на възли мускулите ми. Спънах се и паднах в краката на пазача. Взетият наркотик блокира по-голяма част от болката, но не цялата. Сигурно имаше още няколко нервни пътища, достъпни за моторен контрол. Очите ми се напълниха със сълзи и през сълзливата пелена можех да различа пред себе си ботуш и крак в униформен панталон. Лошо.

После видях ръката на пазача, който се наведе, за да ме хване за нашийника. Нанесох му рязък удар с изправен среден пръст и одрасках кожата на дланта му. Той само трепна и продължаваше да се навежда, докато не падна до мен, изпускайки кутийката. Тя падна толкова близо, че можех да се протегна да я взема и да натисна черното копче.