Отмъщението на стоманения плъх

— Нищо подобно няма да направиш — тя ощипа кожата на ребрата ми и се опитах да отхвърля ръката й, но под водата това бе почти невъзможно. Реших да се задоволя с това, че я ощипах и аз, разбира се, да я щипя е много по-удобно, отколкото да щипят мен. Известно време се занимавахме с подобна игра, докато не си спомних, че ме отвлече от основната ми грижа и безжалостно се върнах към прекъснатия разговор.

— Защо не мога да се опитам да проникна в зданието? Ще бъда маскиран, говоря клизантски. Знам какво имат и как…

— А те знаят какво и как е при теб. На всеки вход ще имат камери, захранващи компютрите с данни, които знаят ръста ти, телосложението, тежестта, походката, думите ти. Не можеш да маскираш всичко и ти го знаеш. Ще те хванат в мига, когато влезеш там.

— Казваш това, просто защото е истина — изръмжах аз. — Така че, предполагам, ти имаш по-добър план?

— Имам. Говоря клизантски, те съвсем нямат данни за мен и съм опитен полеви агент, единственият на планетата освен теб.

— Не.

— Защо веднага не? — намръщи се тя и следващият шамар вече беше болезнен.

— Аз само се грижа за безопасността ти.

От това тя се разтопи — дори най-умната жена е обично дете, когато му обръщат внимание, и се потърка в мен. Почувствах се подлец, какъвто си и бях.

— Ти все пак ме обичаш, Джим, по твоему — ужасно, но с мен всичко ще бъде наред, ще видиш. Сред втория ешелон на клизантците има малко жени — не разбирам как могат да носят тези уродливи униформи, и ние с момичетата пленихме една от тях. С нейната униформа и удостоверение ще проникна в зданието, ще намеря Край…

— Нали няма да направиш някаква глупост?

— Естествено не.

— Великолепно.

Засвири сигналът на комуникатора и го включих.

— Търсещата група се махна, можете да се връщате.

Бавно заплувахме обратно, ръка за ръка, наслаждавайки се на момента. Доктор Мутфак чакаше да излезем от водата.

— Добре, ще продължим от там, където спряхме. — В усмивката му изобщо нямаше топлина. — Плюшените мечета, трябва да сондираме символиката тук, за да можем да минем към по-късните преживявания.

Той нетърпеливо потропа с крак, докато се прегръщахме с Анжела. След това позволих на доктора да ми сложи наркоза, тъй като не исках Анжела да разбере, че нервнича. Преди да тръгне, тя ми махна с ръка и отиде да се облече, а Мутфак ми вкара в ръката инжекцията. В душата му нямаше никаква романтика.

Сигурно се бяхме придвижили малко напред, защото когато отново се събудих, плюшените мечета вече бяха изчезнали и последният сън, който запомних, имаше някакво отношение към избухващ космически кораб и слънчеви изригвания. Доктор Мутфак опакова инструментите си, а навън в нощното небе се топеше последният отблясък на дневната светлина.

— Много добре — каза той. — Добре вървим.

— Намерихте ли вече следи от някакво вмешателство на Край?

— Следи! — ноздрите му се отвориха и той запуфтя. — Те са като отпечатъци от подковани ботуши по цялата кора на главния ви мозък! Тези хора са касапи! Навсякъде блокаж на паметта, следи от амнезия, свързани с възли на лъжлива памет. Тези спомени са единственото, което има някаква клинична ценност, трябва да изясня каква техника използват. Били са поставени там много бързо и все пак са невероятно пълни. Въвлечени са всички чувства и то доста детайлно.

— Не залагам на това.

— Мисля, че няма да можете да ги различите от истинските спомени, такава е силата на техниката. Отстраних някои крупни спомени, които ви безпокояха, по-нататък ще се погрижим и за други. А сега погледнете китките си и ми разкажете за червените линии, които ще видите.

— Те изглеждат просто като червени линии — казах аз. След това си спомних как се намерих в килията и по някаква причина смятах, че са ми отсечени ръцете. Не знам защо. Това бяха просто червени линии. — Лъжлива памет?

— Да, и при това необикновено отблъскваща.

Вратата се отвори и нахълта Бейз, и когато прелетя покрай мен, видях израз на ужас на лицето й. Внезапен страх ме удари в корема и седнах, като я наблюдавах, без нищо да питам, докато включваше телевизора.

Светна екранът и се намерих срещу Край. Той почти се усмихваше, когато говореше.

— Това е запис, той продължава да се повтаря — каза Бейз.

— …че искаме той да научи. Някой трябва да знае човека, известен като Джеймс ди Грийс. Свържете се с него. Кажете му да чуе това предаване. Това съобщение е за теб, ди Грийс. Искаме да се върнеш тук. При мен е Анжела. Тя е невредима — поне засега, и ще остане такава до разсъмване. Предлагам ти да се свържеш с мен и да преговаряш.

Добре дошъл вкъщи, Джеймс.

Глава 18

След това няколко минути бях в шок, а в това състояние предпочитам да бъда сам. Бейз се оказа достатъчно разбрана. Продължаващата да проблясва на границата на съзнанието мисъл накрая се появи с цялата си неизбежност. Ще се наложи да се предам и отново да получа нашийника — това не можеше да се избегне. Спомените ми за него не бяха много приятни — мозъкът ми потрепера в черепната ми кутия.